Читаем онлайн «Алхимикът от Сенките» 3 cтраница

започва да трепери. Каруцата с бъчвите хвръква във въздуха. Избити, ранени или слисани са всички германци, застанали на пост от двете страни на портала. Оглушалите от експлозията и ослепени от облака прах защитници на замъка са обхванати от паника.

Кавалеристите не забавят ход. Те проникват в двора и стрелят с къси пушки. Мускетите им отговарят. Куршумите валят от всички страни и попадат в целите си. Един от тях се отбива от нагръдника на Рейно. Друг отнася шапката му. Той скача на земята, изважда рапирата си, издава кратки заповеди. Наоколо започва ръкопашен бой. Сестра Беатрис не се отделя от него.

— Къде? — пита я той сред глъчката от викове и звъна и пукота от оръжия.

Тя търси нещо с поглед, после посочва централната сграда.

— Там! — крещи с все сила.

— След мен! — заповядва Рейно и се спуска напред.

Веднага го последват Понсой и неколцина други, които обграждат шатленката. Тя умее да се сражава, но именно магическите ѝ способности ще ги спасят. Затова трябва да оцелее.

На прозорците на голямата сграда се появяват мускети. Чуват се детонации. Един гвардеец пада. Рейно и групата му все пак стигат до входната врата. Тя е барикадирана. Трябва да я разбият. Намират греда, която използват като таран. Двукрилата врата поддава и скърца при всеки удар, но устоява на атаката.

— Бързо! — подканя ги шатленката, която предчувства трагедия. — Бързо!

Най-после вратата се предава. Рейно и хората му се втурват вътре, но наемниците ги посрещат с гибелен мускетен огън. Няколко гвардейци загиват. Понсой е тежко ранен. Бедрото на Рейно е простреляно, но той не усеща болката. Завързва се ожесточено сражение. Шатленката взема участие в него. Тя и Рейно се опитват да си пробият път, ала в един момент сестра Беатрис слага ръка на рамото на лейтенанта.

Той се обръща към нея.

— Много е късно — казва му тя тихо, но той отлично я чува.

Надига се глух тътен. Плочите по пода на голямата зала започват да се тресат.

Рейно разбира.

— Отстъпление! — заповядва той. — Отстъпление! Отстъпление!

Отнасят ранените и стрелят срещу наемниците, които ги преследват. Рейно и групата му бързо се измъкват навън. Сградата изглежда все по-нестабилна, като че ли има земетресение. Основите ѝ стават несигурни. Хвърчат керемиди. Търкалят се камъни.

Изведнъж от фасадата се откъсва голямо парче.

— Боже Господи, смили се над нас! — шепне монахинята.

Около нея гвардейци и наемници са се смесили, всички са онемели от ужас.

Сред облак от гипс и лавина от строителни отломки огромен черен дракон излиза от замъка. Изправя се на задните си крака и разперва кожените си криле, страшно ръмжи. Могъща енергия помита целия двор. Сякаш вълна поглъща земята, поваля хората и хвърля конете в бяг.

Само шатленката, краищата на чиято бяла дреха се развяват от вихрушката, успява да окаже съпротива. Стиснала рапирата с черно острие в дясната си длан, тя стои изправена с широко разтворени ръце и произнася заклинания. Тази невзрачна фигура, която противопоставя сила, сравнима с неговата, разпалва интереса на дракона. Той се навежда, приближава огромната си глава до монахинята, която дори не трепва. Думите, които тя изрича, са на език, разбираем за мозъка на дракона — мозък, в който преобладават бруталните и примитивни нагони, но интелигентността не му е напълно чужда.

Сестра Беатрис знае, че е много късно, че се е провалила. Сега, когато той си е възвърнал естествената форма, тя не може да стори нищо, за да победи, нито дори да задържи най-страшния противник, срещу когото някога се е изправяла.

Тогава монахинята решава да изиграе последния си коз.

Тя се втренчва в дълбокия поглед на дракона. И като събира последните си умствени сили, прониква в объркания мозък на чудовищното създание. Усилието ѝ е колосално, крайно опасно. Но след като се напряга ужасно, тя намира това, което търси, и видението се стоварва като удар с юмрук върху душата ѝ.

В рамките на една кратка и същевременно вечна секунда сестрата шатленка вижда всичко.

Тя вижда катаклизма, който заплашва Франция, нейния народ и трона, катаклизъм, който скоро ще се превърне в реалност под мрачните небеса, остава покрусена, не може да повярва, потръпва от вълнение, а драконът — сразен в зловещата си същност — яростно реве и след това полита, размахвайки мощните си криле.

Италианката

1.

Две дракончета си играеха под мокрите клонаци на гората, която през тази нощ бе обхваната от вихрушката и пороите на грозна буря. Безгрижни, те летяха и се бореха, гонеха се, въртяха се, импровизираха сред дърветата виртуозни акробатически номера. Малките влечуги не можеха да разделят една полска мишка, която бяха уловили заедно и чийто разчленен труп минаваше от паст в паст. Все още съвсем млади, те бяха брат и сестра, родени от едно и също яйце, и затова страшно си приличаха: едни и същи златни очи, едни и същи черни люспи, нашарени с яркочервени линии, едни и същи сиви