Читаем онлайн «Драконът на Арканите» 2 cтраница

да пусне Анес вътре. Тя носи над расото и бялата касинка широко черно наметало с качулка. Подава подобно наметало на баронесата и ѝ казва:

— Това е за вас. Аз съм сестра Мари-Бенедикт.

— Не заключвайте вратата, сестро — нарежда ѝ Анес и облича бързо дрехата.

— Но аз…

— Ако трябва да бягам сама, предпочитам да не си разбивам носа в тази врата.

— Да бягате ли?

— Човек никога не знае, сестро…

Обезпокоена, притисната от отлитащото време, младата шатленка се съгласява.

Следвайки я по стълбата, Анес си припомня годините на своето послушничество. Била ли е толкова млада, колкото това момиче, когато е трябвало да направи избор и да реши какво бъдеше я очаква? Трудно ѝ е да повярва. А всъщност беше тъй близо до възможността да стане монахиня.

Стълбата е толкова стръмна, че човек не може да се изкачва по нея, без да се задъха. Горе трябва да бъде отключена друга врата, която води към широката тераса на готическо здание, толкова впечатляващо с размерите си, колкото и с елегантния си вид: то се нарича „Чудото“. Тази тераса служи за обходен път и Анес и шатленката тръгват по него. Баронесата се оставя да бъде водена из тайните на абатството.

* * *

За щастие, часовите са рядкост.

Въпреки страха си, сестра Мари-Бенедикт отвежда Анес до местопредназначението без особени затруднения. Тя отваря врата под тесен свод и влиза последна, след като оглежда тревожно околността. Намират се в тъмен вестибюл, където едва мъждее маслена лампа. Младата шатленка пали факел, за да освети мрачния коридор.

— Пристигнахме — казва тя и спира пред някаква врата.

Поглежда крадешком надясно и наляво, отваря и се отдръпва.

— Побързайте — шепне монахинята. — Всеки момент може да открият, че съм взела ключовете.

Баронеса Дьо Водрьой кимва и влиза сама в аскетичната монашеска килия с голи стени и без прозорци. Върху тясното легло спи жена, чието красиво лице ѝ е трудно да разпознае в полумрака, то е толкова бледо и изтощено от умора. Все пак това наистина е сестра Беатрис д’Осен. Какви ли изпитания са я променили до такава степен?

Анес и тя се познават и са свързани с приятелство още от времето на послушничеството си. Но сестра Беатрис прие монашеството. Дори стана „вълчица“, следвайки в това отношение призванието, предназначено за младата баронеса. Белите вълчици са елит сред Сестрите на Сен Жорж. Наричат ги така, понеже манастирът им се намира в Сен Лу, но и защото са войнствени и ловуват в глутница. Едновременно монахини и амазонки, вълчиците яздят коне и размахват рапири срещу драконите, които преследват и срещу които могат да противопоставят само щита на вярата си и остриетата от драконит. Сестра Беатрис д’Осен е една от най-добрите, Анес не се съмнява в това.

Тя сваля черната си качулка, сяда на леглото до заспалата монахиня и докосва ръката ѝ. Сестра Беатрис веднага отваря клепачи и Анес едва сдържа възклицанието си от изненада, когато вижда слепите ѝ, млечнобели очи.

— Анес? Ти ли си, Анес?

— Да, Беатрис. Аз съм.

— Да бъде благословен Бог! Най-после молитвите ми бяха чути!

— Боже мой, Беатрис, очите ти! Какво се е случило с теб? — пита Анес нежно.

— Няма нищо, Анес. Нищо освен цената на… Няма да продължи дълго, струва ми се…

— Цената на какво?

— Трябва да научиш всичко, Анес. Трябва да видиш онова, което аз видях!

Вълчицата се опитва да се повдигне от леглото, но Анес я възпира, като внимателно я докосва за раменете и казва:

— Успокой се, Беатрис. Необходима ти е почивка. Ще се върна отново.

— Не! Сега! Много е важно!… Дай ми ръката си, Анес!

Пръстите на монахинята стискат дланите на баронесата.

— Ето… гледай… гледай… Трябва да видиш — гласът на сестра Беатрис отслабва.

Белите ѝ очи потъмняват, сякаш удавени в някаква черна течност, и Анес потъва в дълбоките им мрачини.

Сега тя вижда.

Цари мрак. Изпадналите в паника тълпи тичат като обезумели по улиците, озарявани от лумналите пожарища. Нажежената стихия се стоварва от небесата. Бълва я черен дракон. Или няколко дракона. Пламъците бият по покривите; пламтящи потоци превръщат в прах керемидите; сипе се врял дъжд. Умиращите от страх люде се опитват да избягат някъде. Крещят неистово, блъскат се, бият се и тъпчат по-слабите. Страхът и паниката убиват наравно с мълниите. Войници стрелят безцелно към висините. Хора-факли агонизират. Огънят унищожава цели квартали, а огромните озарения се отразяват в тъмните води на Сена, които текат край изпепеления Лувър.

Париж гори, безсилен пред гнева на дракон, чиито ониксови люспи блестят в червено и златно. Той ръмжи, бълва огън и триумфира. Скъпоценен камък грее на челото му. Пламъците се сипят наляво и надясно, докато, спуснал се от висините, той лети над сградите. След това се издига с няколко удара на крилете и оставя след себе си опустошение. Огромен и могъщ е. Гневът му е варварски. Остава за момент в черните небеса, съзерцава делото си, вероятно разсъждава как може да