Читаем онлайн «Драконът на Арканите» 3 cтраница

продължи да руши. Най-после, след като е намерил цел, отново се спуска към пожарищата и страхотиите…

Изведнъж камбаната на „Парижката Света Богородица“ започва да бие.

Анес се сепва и идва на себе си.

С пълни със сълзи очи, тя остава за момент изумена от онова, което е преживяла, от това видение, което ѝ се е сторило толкова силно, толкова реално. Гледката я е потресла и изпълнила с ужас.

Забелязва, че сестра Беатрис пуска ръката ѝ. Очите на вълчицата отново са станали млечнобели, но тя изпада в безсъзнание, а лицето ѝ се успокоява и чертите се смекчават: току-що се е освободила от товар, който е отнел всичките ѝ сили.

— Не… Не! — възкликва Анес. — Не заспивай! Трябва да ми обясниш! Трябва!

Тя хваща шатленката за раменете, разтърсва я, принуждава я да откликне:

— Обясни ми, Беатрис! Какво видях? Какво ми показа?

— Това… Това ще се случи — шепне вълчицата.

— Кой е този дракон? Откъде идва?

— Няма… Няма име… Архай… Архай от Арканите…

— Какво? Не разбирам, Беатрис. Моля те, съвземи се!

Борейки се с изтощението си, сестра Беатрис отговаря:

— Арканите… Пази се от Арканите… и от Наследника… Те са много… Алхимика…

— Алхимика ли?

В този момент сестра Мари-Бенедикт отваря вратата и обявява:

— Време е, госпожо.

— Момент — казва Анес, без да се обръща. Продължава да държи сестра Беатрис за раменете и я пита: — Този алхимик е Алхимика от Сенките, нали?

— Алхимика от… Сенките.

— Трябва да тръгвате, госпожо! — настоява младата сестра шатленка.

— Вие си вървете! — сопва ѝ се Анес грубо. После отново се обръща към вълчицата, чиято глава клюмва: — Алхимика от Сенките вече не може никому да навреди, Беатрис. Ти не си в течение, но ние го победихме. Не е в състояние да стори зло на ни…

— Алхимика… Кралицата… в опасност…

— Драконът, Беатрис! Драконът!

Но сестра Беатрис губи съзнание и Анес нежно поставя главата ѝ на възглавницата, преди да се обърне към вратата…

… където младата шатленка е изчезнала.

Баронесата сипе проклятия, излиза в коридора, който е пуст: сестра Мари-Бенедикт не я е дочакала. Младата жена изругава и нахлузва черното наметало. Дали ще намери пътя сама? Стига до вестибюла, където при пристигането им шатленката запали факел, и там едва не се сблъсква с някого: сестра Мари-Бенедикт се връща.

— Вълчиците пристигнаха — обяснява тя. — Три са. Яздят виверни.

— И какво?

— Не ги очаквахме — заявява младата шатленка с ужас в очите. — Една от тях отиде да събуди настоятелката. Другите две застанаха на пост и…

Не завършва изречението — звънът на камбаната я прекъсва.

* * *

Обзет от безпокойство, воден от инстинкта си, Балардийо се убеждава, че нещо не е наред, като вижда да пристигат три виверни. Изминал е половината път по стълбата, която води към абатството, когато камбаната започва да бие. Старият войник забавя ход и сипе страшни псувни, докато продължава да се изкачва.

* * *

— Оставете ме — казва тихо Анес.

Говори решително.

Сестра Мари-Бенедикт и тя спират на ъгъла на някаква сграда. Камбаната продължава да бие и абатството се събужда.

— Моля? — отвръща младата шатленка.

— Оставете ме. Върнете се… Върнете се там, където трябва да бъдете.

— Госпожо, обещах на майка Дьо Серне да…

Анес я прекъсва, хваща я за раменете и я гледа право в очите.

— Слушайте, сестро. Сторихте всичко, което ви беше по силите. Скоро мястото ще гъмжи от стражи. Впрочем аз съм свикнала с подобни неща и зная, че по-лесно ще излъжа часовите, ако съм сама. Така че, хайде, спасявайте се!

— Ще намерите ли пътя?

— Не се съмнявайте — излъгва я баронеса Дьо Водрьой. — Вървете! Вървете, спасявайте се! И благодаря.

Отначало колебливо, а после все по-бързо младата сестра шатленка се отдалечава и изчезва под един свод.

Тъй като все още се надява да излезе от абатството така, както е влязла, Анес се насочва към дългата и просторна тераса, която е открила при пристигането си, над старата забравена стълба. Оттам тя има намерение да се спусне в залива и да се присъедини към Балардийо, близо до параклиса „Сент Обер“. Несъмнено старият войник е чул камбаната, а тя го познава достатъчно добре, за да е сигурна, че няма да остане дълго, без да се намеси…

След като успява да избегне един патрул, Анес продължава да се движи напосоки между тясно свързаните постройки на абатството. Почти стига дотам, накъдето е тръгнала, но в последния момент се обърква и се изкачва няколко стъпала нагоре. Тази грешка ѝ позволява да избегне друг патрул, който се движи по-бавно и по-предпазливо от предишния, и ето че излиза на нещо като балкон, а оттам вижда терасата, към която се е устремила. Всъщност всяко зло за добро, тъй като стражите се движат напред и назад по тази тераса, докато някакъв бял силует — без съмнение, вълчица — им дава заповеди. Въоръжените мъже вече слизат по стълбите, водещи към стария извор.

И към свободата.

— По дяволите!