Читаем онлайн «Червеният екран» 3 cтраница

да зарежеш тия простотии и да се замислиш над цялата ситуация за мъничко. Наръгал си я с касапски нож и си я наблюдавал как умира.

— Те се променят. Стават нетърпеливи, раздразнителни и критични. Не се задоволяват просто да са тук — искат да доминират. Само че имаме шанс. Някакъв компютърен магьосник успя да открие начин да ги разпознаваме. Ако оцелеем, във всяка страна по света ще му издигнат паметник, сигурен съм. Извънземните задействат дълбока команда, разбирате ли? Автоматично. Безпогрешно. Засега за това знаят само няколко човека, ала информацията се разпростира все повече и повече. Нали именно в това е толкова добър Интернет — в разпространяването на информация.

«Да не забравяме и психическите заболявания», — мисли си Уилсън.

— Това ще е надпревара. — Очите на Лени са широко отворени. — Състезание с времето.

— Опа, чакай малко, я дай назад! Казваш, че си убил съпругата си, понеже е станала раздразнителна и е почнала да те критикува?

Лени се усмихва.

— Не говорете глупости, детектив. Много жени мрънкотят — това ми е добре известно. Лесно е човек да не обърне внимание на ранните признаци.

Той разперва ръце, доколкото му позволяват белезниците. Което не е кой знае колко.

— Мисля, че щом е била омъжена за теб, Арлийн е имала доста поводи да бъде раздразнителна и да те критикува — отбелязва Уилсън.

— Почна да се драчи, — промълвя Лени. — Да се драчи, да се драчи и пак да се драчи. Отначало просто изпаднах в депресия…

— Старото самомнение се почувства наранено, а?

— След това станах подозрителен.

— И моята жена се драчи от време на време, — възразява Уилсън. — Обича да повтаря, че колата ми прилича на кочина на колела, почва да ми пили на главата, ако не смъкна седалката на тоалетната чиния… Само че и през ум не ми е минавало да се нахвърля върху нея с касапски нож.

— Видях червения екран. Само за секунда-две, така че те да не го видят. Но когато го видях, вече знаех.

— А това, което аз знам, е че този разговор приключи. — Уилсън се извръща към огледалото на стената вляво от него и показва със знак, че е готов.

— Неусетно е, — казва Лени. Погледът му, прикован върху Уилсън, е изпълнен едновременно със съжаление и превъзходство. — Като онази история, в която жабата се сварява, като котлонът се усилва бавно и полека. Отнемат ти всичко. Отнемат самоуважението ти, и когато изпиташ слабост… — Той изпъва ръце напред, колкото му позволява веригата, и прави жест, все едно души някого. — … отнемат живота ти.

— Жените, така ли?

— Жените, мъжете… След това следващият, който се появи.

— С други думи, не става въпрос за «Екзорсистът», а за «Нашествието на крадците на тела».

Усмивката на женоубиеца става още по-широка:

— Точно така!

— Продължавай да се придържаш към тази версия, Лени. Да видим дали ще свърши работа.

* * *

Уилсън се прибира в седем без петнадесет. Санди е във всекидневната и гледа вечерните новини. На кухненската маса са подредени прибори за един човек. Изглежда самотно.

— Здрасти, скъпа — изрича Уилсън.

— Вечерята ти е във фурната. Пилето сигурно е станало на подметка. Каза, че ще се прибереш към пет.

— Изникна нещо.

— За теб винаги изниква нещо.

Наистина ли бе обещал на Санди, че ще се прибере към пет? Уилсън честно не помни. Помни обаче Крокър — който по всяка вероятност търка наровете в ареста — който му казва «Неусетно е».

Вади пилето и картофите от фурната и си сипва грах от тенджерата на котлона. Решава, че картофите ще са поносими, ала пилето и грахът изглеждат древни и неапетитни.

— Взе ли дрехите от химическото чистене?

Той спира. Пилешките гърди са срязани наполовина. Като с трион, всъщност.

— Какво химическо чистене?

Тя се изправя и застава на прага.

— Нашето химическо чистене. Казах ти вчера, Франк. Господи!

— Аз…

Телефонът му иззвънява. Той го откача от колана си и поглежда дисплея. Ако повикването е от партньора му, ще го откаже. Ала не е. Обажда се капитан Алварез.

— Трябва да вдигна.

— Ама разбира се, — тросва се тя и се връща във всекидневната, за да не пропусне новите данни за случаите на коронавирус. — Разбира се.

Той се замисля дали да не тръгне след нея, да се опита да изглади нещата, ала обаждането е от шефа му, затова натиска зелената слушалка. Изслушва думите на Алварез и сяда.

— Ебаваш ли ме? Как?

Звукът от гласа му кара Санди да изникне отново на прага. Прегърбената му поза — притиснал телефон до ухото си, отпуснал едната си ръка върху бедрото си — я кара да се приближи до масата.

Уилсън слуша още известно време, след което затваря. Занася чинията си до мивката и изсипва всичко в боклукомелачката.

— Перфектен шибан край на един перфектен шибан ден.

— Какво е станало?

Санди слага ръка на рамото му. Леко докосване, ала е повече от добре дошло за него.

— Хванахме един тип, който бе заклал съпругата си. Бях на местопрестъплението — пълна лудница. Кръв по цялата