Джон льо Каре
Събуждане за мъртвеца
Джордж Смайли #1
ГЛАВА 1
Кратка история на Джордж Смайли
Когато някъде към края на войната лейди Ан Съркоум се омъжи за Джордж Смайли, тя го представи пред удивените си приятели от богаташкия квартал Мейфеър като един главозамайващо обикновен човек. А когато две години по-късно го напусна заради някакъв автомобилен състезател от Куба, тя много загадъчно обяви, че ако не го стори сега, вероятно никога няма да го направи; висконт Соли пък си направи труда да отиде специално до своя клуб, за да види сам дали вече се е разчуло.
Тази забележка, която, макар и за кратък период, се ползва с определена популярност, можеше да се проумее само от онези, които познаваха Смайли. Нисък на ръст, пълен и с кротък нрав, той като че ли притежаваше склонността да пръска много пари за наистина ужасни дрехи, които висяха по неговата тантуреста фигура като кожата на изсъхнала жаба. На венчавката Соли направо заяви, че „Съркоум е пристанала на жабок с пожарникарска шапка“. А Смайли, който и не подозираше, че особата му е заслужила подобно описание, се клатушкаше към олтара, за да получи целувката, която щеше да го превърне в принц.
Какъв беше той — богаташ или бедняк, светец или пройдоха? Откъде го бе изнамерила? Несъмнената красота на лейди Ан още повече подчертаваше колко неподходящи бяха те един за друг; мистичността на двойката се подсилваше още повече и от явното несъответствие между фигурите на младоженеца и младоженката. Ала клюката повелява да вижда героите си само в черно и бяло, да ги окичва с грехове и мотиви, които лесно могат да виреят в телеграфния стил на подшушванията. И така Смайли, лишен от престижно училище, от подходящи родители, от военна служба или професия, с която да се гордее, без да е богат, нито беден, зае своето прескромно място в житейския влак, за да се превърне не след дълго в изгубен багаж, чиято съдба, след като разводът бе вече отминал, бе да остане, забравен от всички, върху прашния рафт на вчерашните вестникарски колони.
Когато лейди Ан хукна след своята звезда към Куба, тя не забрави Смайли. Макар и малко неохотно, тя с възхита призна пред себе си, че ако в живота й трябваше да има само един мъж, то той би бил единствено Смайли. Връщайки се назад в мислите си, тя с удовлетворение отбеляза, че бе удостоила този факт със свещеността на законния брак.
Обществеността далеч не се заинтересува от ефекта, който заминаването на лейди Ан произведе върху бившия й съпруг, защото обществеността никога не се е интересувала от това, което сензацията оставя след себе си. Все пак не би било безинтересно да се узнае какво биха сторили Соли и неговото обкръжение с реакцията на Смайли; с това пълно, очилато лице, сбръчкано от енергичните усилия, докато чете задълбочено по-второстепенните немски поети, с месестите влажни ръце, стиснати в юмрук в провисналите ръкави. Соли успя да се измъкне от случая с вдигане на рамене и с измърморването на „заминаването лекува“, като явно той не проумяваше, че макар лейди Ан да бе заминала току-що, нещо в Джордж Смайли бе вече безвъзвратно мъртво.
Онази част от Смайли, която оцеля, бе в противоречие с външността му също както любовта или влечението към непризнати поети — това бе неговата професия, професията на офицер от разузнаването. Той обичаше работата си, а тя пък милостиво го даряваше с колеги, еднакво неразгадаеми както по характер, така и по произход. Даряваше го също така и с нещо, което бе обичал най-много в живота си — академични разходки в тайнствените дебри на човешкото поведение, изпълвани със съдържание от собствените му съждения, прилагани на практика.
Когато някъде през двадесетте години Смайли напусна невзрачното си училище, за да затрополи, премигвайки, под сенчестите сводове на скромния си колеж в Оксфорд, той мечтаеше за стипендии и за живот, посветен на неизяснените моменти от литературната история на Германия от XVII век. Ала собственият му преподавател, който познаваше Смайли по-добре, умело го отведе далеч от почестите, които несъмнено биха му принадлежали. В едно свежо юлско утро на 1928 година Джордж Смайли, смутен и позачервен, редеше пред комисията на Презокеанския комитет за академични проучвания — организация, за която той, необяснимо защо, не бе чувал нищо. Джебъди (неговият преподавател) бе смутолевил няколко не много ясни думи, с които да го въведе в обстановката: „Пробвайте с тези хора, Смайли, може да ви наемат, а пък и плащат ужасно малко, за да ви осигурят свястна компания.“ Смайли обаче бе раздразнен и го заяви. Притесняваше го фактът, че Джебъди, известен със своята яснота, сега нещо шикалкавеше. С доста неохота той се съгласи да отложи отговора си до срещата си с „мистериозните хора“ на Джебъди в колежа Ол Соулс.
Никой не му представи членовете на комисията, но той бе виждал половината от тях. Един от тях беше Фийлдинг, който преподаваше френска средновековна литература в Кембридж, там