Читаем онлайн «Беззвездната корона»

Джеймс Ролинс Беззвездната корона  Лунопад #1

На Тери Брукс, чието творчество ме вдъхнови и чиято духовна щедрост е единствената причина да четете тази книга

Животът е пълен с дупки.

Дори и в най-добрите времена годините на човешкия живот никога не представляват идеален гоблен от редящи се дни, месеци и години, всички те изтъкани в безупречни подробности, всеки цвят също толкова ярък, както когато е бил вплетен в цялото. Вместо това с времето части от този гоблен се протриват. Други части се разтеглят и губят форма, докато човек се суети над тях и се връща отново и отново, за да подръпне определени нишки. И което е най-лошото, големи парчета се разнищват до неузнаваемост. Все пак паметта се оказва коварен шегобиец — запълва дупките, съшива скъсаното, кърпи пролуките — често с истории, които не са верни, само необходими. Те са преждата, нужна за създаването на едно цяло, с което човек може да живее.

На тази преклонна възраст аз не съм в най-добрите си времена. Моят гоблен е силно разяден от молци. Вече наближавам стотната си година. Така че ако не си спомням за вас, това не значи, че не сте ми скъпи. Ако не помня всяка подробност от тази дълга история, това не я прави по-малко вярна. Тук, в моето таванско кътче, където пиша, съм събрал скиците и рисунките си, които пазят моето минало и не ми позволяват да забравя, напомняйки ми за човека, който бях някога.

Сега, когато започвам да пиша тази история, оставям последния от многото си дневници отворен почти на последната страница. Ликът ѝ, нарисуван с мастило, се взира в мен, преценява ме, предизвиква ме. Използвал съм въглен, за да изобразя буйната ѝ коса, счукани лазурносини мидени черупки, смесени с масло, за ясните ѝ очи, собствената си кръв за устните ѝ. Усмивката ѝ е тъжна, сякаш е разочарована от мен. Погледът ѝ е суров и непрощаващ. Бузите ѝ са почервенели от трудно сдържана ярост.

Много отдавна нарисувах този портрет по памет — както изглеждаше тя последния път, когато я видях.

Тя, която бе предопределена да погуби света.

И го направи.

Преди

Тя ражда в калта.

Клечи и се напъва под забулените в мъгла клонаци на чепато памуково дърво. Увивни растения задушават грамадното дърво, теглят клоните му към мъхестите могилки и листата му се ронят в мочурливите води на бавно течащ поток. До нея дънерът, дебел колкото кон, се усуква така, сякаш дървото се е опитвало да се измъкне от тези блатисти земи.

Тя се поти и пъшка, разтворила широко крака. Ръцете ѝ са вдигнати и вкопчени в една лиана. Почти виси на нея. Бодли пронизват дланите ѝ, но болката не е нищо в сравнение с последната контракция, която я разтваря по-широко и изтласква бебето от утробата ѝ. Тя сподавя вика си, за да не би ловците да я чуят.

Все пак един стон се откъсва от нея, безсловесен, защото тя няма език. Тя е азантийска робиня за наслади и никога не ѝ е бил позволен луксът да говори.

След един последен напън усеща облекчението. Детето се изсипва от нея и тупва в рядката кал долу. Тя се свлича от лианата. Бодлите раздират дланите ѝ. Тя се отпуска в калта с бебето между бедрата си. То още е свързано с нея чрез усукана кървава връв.

Тя хлипа от разкъсващите напъни. Взима ножа за дране, оставен до дънера на памуковото дърво. Ножът не е неин, нито кръвта, която вече го е оцапала. Ножът е пъхнат в ръката ѝ от нейния спасител — мъж, нарушил обета си, за да ѝ помогне да избяга от крепостта. След като преплуваха Залива на обещанията под навъсеното око на зимното слънце, преследвани от кралските легионери, двамата излязоха на коварния бряг на Мир. Крайбрежието му представляваше не толкова земя, колкото мътилка, където синьото море се срещаше със застоялите води, заобиколени от блатиста мангрова гора. Когато лодката не можеше да навлиза повече в блатата, спасителят ѝ я отпрати пеш, а той самият оттласна лодката с пръта с намерението да отклони преследвачите им.

Останала сама, сега тя прерязва с ножа пъпната връв, освобождавайки бебето от тялото си и от своето минало. Мислела си е, че вече е празна, но нов спазъм свива корема ѝ. Тя ахва, когато от нея се изсипват кръв и тъкан и заливат бебето. Уплашена, че бебето ще се удави при първата си глътка въздух, тя избърсва лицето му. Очите му остават затворени за този суров свят. Раздраните ѝ длани размазват още кръв. Все пак тя вижда малки нацупени устенца — прекалено сини, почти черни в сенките.

„Дишай, мъничкото ми…“

Разтрива го и се моли.

Една от молитвите ѝ получава отговор, когато детето поема първия си дъх, размърдва се, само лекичко, но достатъчно. Другата ѝ молитва е пренебрегната, когато тя открива, че детето ѝ е момиче.

„Не…“

Вдига отново ножа. Приближава острието до гърлото на бебето.

„По-добре това…“

Ръката ѝ трепери. Тя се навежда и целува челцето, което се сбръчква за първи плач