Читаем онлайн «Проклятието на Оди» 3 cтраница

откажеше ли, щеше да покаже предпочитания към Гунар.

— Мамо, моля те, не ме принуждавай…

Селене беше извън себе си от ярост:

— Заповядвам ти да му ги върнеш. Вече му казах, че не ги искам.

Анаид пое дълбоко въздух и бавно го издиша, за да събере кураж. Наясно бе, че думата на Селене на две не става, но поведението на майка й бе такова, че я накара да наклони към Гунар.

— Ти може и да не ги искаш, но аз — да. Ще ги задържа.

И без да знае откъде черпеше смелост и сили да й се противопостави, демонстративно хвана долната месеста част на лявото си ухо, стисна едната обица между палеца и показалеца си и проби с острото бижу тънката кожица, която отново бе покрила мястото, понеже отдавна не беше си слагала обици и дупчицата се бе затворила. Почувства остро убождане при разкъсването на месото, но не извика, не издаде нито звук, като не сваляше очи от Селене. Издържа погледа й, без да мигне, двете сякаш бяха на дуел.

Една топла капка опръска фланелката й. Беше кръв, червена като рубина, инкрустиран в златен обков, който трептеше над рамото й. Селене, изумена от дръзкото й поведение, затърка петънцето, за да го изчисти, а Гунар особено внимателно взе другата обица и се зае ловко да я поставя на дясното ухо на дъщеря си. Дали се дължеше на магия, или беше въпрос на сръчност, но този път Анаид усети само лекото пукане на кожата.

Гунар я хвана за раменете и започна да я оглежда с нескрито възхищение, сякаш беше произведение на изкуството. Накрая по лицето му се разля широка открита усмивка, топла и приветлива като ръцете му.

— Прекрасна си.

Селене не можа да понесе трогателната сцена. Дръпна ръцете на Гунар, които нежно докосваха раменете и шията на Анаид, свали ги от нея и като разтърси силно дъщеря си, я попита разпалено и невъздържано, напълно в неин стил:

— Знаеш ли откъде са тези обици? Знаеш ли откъде ги е взел?

Анаид й отговори хладнокръвно, без да трепне:

— От кутията за бижута на Ледената кралица. Ти самата си ми го казвала.

Селене се вбеси:

— Да, точно така, от най-могъщата Одиш на Северното полукълбо!

Застанала срещу нея лице в лице, Анаид разклати глава така, че червеникавите отблясъци на рубините да заслепят Селене и да я подразнят.

— Да, моята баба — отвърна невъзмутимо тя.

Селене изхвърча от караваната, сърдита и начумерена като буреносен облак, и затръшна вратата след себе си.

— Почакай! — извика след нея Гунар, без никакъв ефект. — Не излизай сама, опасно е!

Понечи да я последва, но Анаид го задържа, като го хвана за ръката.

— Остави я. Няма да ти обърне никакво внимание.

Беше самата истина. Селене беше от породата на твърдоглавите. Вярно беше обаче и това, че Анаид искаше да остане насаме с Гунар и да вкуси от сладостта на тържеството, да отпразнува пировата си победа, успеха от първата схватка с майка си.

— Обичаш ли пържени яйца?

— Обожавам ги — усмихна се Гунар.

— Само това умея да правя — призна си тя и си мислеше колко е приятно да можеш да споделиш подобен род неща с баща си, без да се страхуваш, че ще останеш опозорен за цял живот.

После се оказа, че имат в наличност само едно яйце, а и то се счупи в ръцете й на неопитна готвачка още преди да цопне в тигана. Така Анаид си остана само с доброто желание да нагости баща си — малкият хладилник беше съвсем празен и гледката бе отчайваща като пустинен пейзаж в Аризона…

С малко повечко въображение най-накрая те все пак успяха да забъркат една салата с риба тон, изпържиха малко замразени пилешки крокети и обелиха една ябълка, която, в стремежа си да й придадат по-артистичен и естетичен вид, нарязаха на парченца и за красота поляха с мед.

Точно в момента, когато Анаид слагаше чашите върху фурнирната масичка, мобилният телефон на Селене, оставен на един стол, започна да вибрира. Беше пристигнало съобщение и Анаид, без изобщо да се поколебае, го включи да го прочете. Помисли, че е известие от Елена. Направи го, понеже искаше да научи нещо ново за Рок, а може би и поради факта, че от известно време беше останала без връзка с външния свят и пълната изолация, на която я бе обрекла Селене, й тежеше… При всички случаи любопитството надделя над благоразумието. Прочете съобщението и така се стресна, че изпусна стъклената чаша, която държеше, тя падна на пода и се разби на парчета.

— Какво има? — попита Гунар, който веднага й се притече на помощ и се зае да разгледа тялото й, за да провери дали не се е порязала.

Анаид сякаш беше загубила дар слово. Успя само да проломоти, заеквайки:

— Това е Баалат. Тя е. Тя ме преследва.

И подаде мобилния телефон на баща си, който прочете съобщението, смръщил вежди.

Анаид; търса те, идам утдаалеч, д те видя, обожвам те и само искм да сам до теб, близо до тб. Обади ми се, кжи нещо, мля те. Дасил

Гунар изглеждаше не по-малко разтревожен от Анаид. Надникна в кутията на входящите обаждания и я показа на Анаид.

— Това не е първото съобщение. Изглежда направо я е