Читаем онлайн «Градът на гладните»

Рансъм Ригс Градът на гладните Книга втора за чудните деца на мис Перигрин

На Тахерех

… и ето се зададе срещу нас

на лодка старец с коси побелели,

кой викаше с пресипнал страшен глас:

„О, горко вам, души във грях паднали!

Не дигайте за милост жален глас,

защото няма кой да ви пожали;

затворен е небесний край за вас,

в нощ тъмна лодката ми ще ви води,

де вечно ще ридайте в пек и мраз.

А ти, кой жив дошъл си в тез проходи,

на мъртвите махни се от редът;

не може тука жив човек да броди.“

Като видя, че аз стоя…

Данте, „Ад“, Трета песен¹

Чудати персонажи

ДЖЕЙКЪБ ПОРТМАН: нашият герой, който може да вижда и усеща гладни

ЕМА БЛУМ: момиче, способно да създава огън с ръцете си, преди е имала връзка с дядото на Джейкъб

ЕЙБРАХАМ ПОРТМАН: (починал) дядо на Джейкъб, убит от гладен

БРОНУИН БРЪНТЛИ: едно необичайно силно момиче

МИЛЪРД НЪЛИНГС: невидимо момче, изучава материята на чудатото

ОЛИВ АБРОХОЛОС ЕЛЕФАНТА: момиче, което е по-леко от въздуха

XOPAC COMHACOH: момче, страдащо от пророчески видения и сънища

ИНОК О’КОНЪР: момче, което може да съживява мъртъвци за кратки периоди от време

ХЮ ЕЙПИСТЪН: момче, което командва и пази рояк пчели, обитаващи стомаха му

КЛЕЪР ДЕНСМОР: момиче с допълнителна уста на тила, най-малкото от чудатите деца на мис Перигрин

ФИОНА ФРОЙНФЕЛД: мълчаливо момиче с необикновен талант да ускорява растежа на растенията

АЛМА ЛЕФЕЙ ПЕРИГРИН: имбрин, формоменител, манипулатор на времето, директор на Кеърнхолмската примка, задържана в птичи образ

ЕСМЕРАЛДА АВЪСЕТ: имбрин, чиято примка е била нападната от сенките, отвлечена от гадини

Нечудати персонажи

ФРАНКЛИН ПОРТМАН: баща на Джейкъб, аматьор орнитолог, неосъществен писател

ДОКТОР ГОЛЪН: (починал) гадина, представяща се за психиатър, за да измами Джейкъб и семейството му, по-късно убит от Джейкъб

МЕРИАН ПОРТМАН: майка на Джейкъб, наследница на втората по големина верига дрогерии във Флорида

РАЛФ УОЛДО ЕМЕРСЪН: (починал) есеист, преподавател, поет

РИКИ ПИКЕРИНГ: единственият нормален приятел на Джейкъб

Първа част

Първа глава

Ние гребяхме през залива покрай клатушкащи се кораби, чиито метални шевове отделяха ръждиви сълзи, покрай редици от смълчани морски птици, накацали върху обрасли с черупки останки на потънали докове, покрай рибари, които спущаха своите мрежи и втренчваха немигащи очи в нас, докато ги подминавахме, без да знаят дали сме истински, или въображаеми — една процесия от родени от водата призраци или кандидати за призраци. Бяхме десет деца и една птица в три малки нестабилни лодки, гребяхме усилено право към открито море, а единственото безопасно пристанище на много мили наоколо се смаляваше бързо зад нас, скалисто и изпълнено с вълшебството на синьо-златната заря на изгрева. Нашата цел, набразденият бряг на Уелс, бе някъде отпред, ала едва се различаваше — мастилено петно, изопнато върху далечния хоризонт.

Гребяхме покрай стария фар, смълчан в далечината, след като предната нощ бе станал сцена на толкова много болезнени преживявания. Именно там, заобиколени от избухващи бомби и след като едва не се издавихме и за малко не бяхме разкъсани от куршуми, аз бях вдигнал пистолета и бях убил човешко същество, един все още необясним за мен акт; там бяхме изгубили мис Перигрин, за да си я върнем отново — изтръгната от стоманените челюсти на една подводница, — макар че тази мис Перигрин, която ни бе върната, бе пострадала и се нуждаеше от помощ, ала ние не знаехме как да ѝ я окажем. Тя се беше курдисала сега на кърмата на нашата лодка, загледана към стопяващото се в далечината създадено от нея убежище, чезнещо по малко с всяко ново загребване.

Но ето че най-сетне преминахме покрай вълнолома и излязохме в голямата чернееща шир, където стъклената повърхност на залива отстъпи на невисоки вълни, плискащи се в бордовете на нашите лодки. Чух шума на самолет, пронизващ облаците над нас, и пуснах греблата, за да вдигна глава, представяйки си как изглежда от високо нашата миниатюрна армада: този нов свят, който бях избрал, и всичко, което имах в него, безценните ни чудати животи, приютени в трите дъсчени корита, които се носеха върху водите на огромното немигващо око на морето.

Имайте милост.

* * *

Нашите лодки цепеха с лекота вълните, плаващи успоредно, тласкани от попътно течение към далечния бряг. Гребяхме на смени, за да не се изморяваме, макар че аз се чувствах толкова силен, че близо час отказвах да бъда сменен. Постепенно се изгубих в този равномерен ритъм, ръцете ми описваха дълги елипси във въздуха, сякаш придърпваха към мен нещо, което