Читаем онлайн «Преследвачът» 2 cтраница

бяха хлътнали, оформяйки остро лице с високи скули, чието вирнато носле бе осеяно с лунички.

Някак си Дейзи бе изчезнала и една нова фигура се бе появила на нейно място.

— Кали? — изграчих, като се опрях в дървената маса, за да не падна. Кали Галахър — пламенна, непокорна, безумно лоялна, загинала от ръката на Деймън — стоеше право пред мен. Мислите ми се завъртяха в бясна вихрушка. Ами ако не бе умряла наистина? Би ли могла по някакъв начин да е избягала в Англия и да е започнала наново живота си? Знаех, че в това няма смисъл, но ето че сега тя стоеше пред мен, прекрасна както винаги.

— Стефан… — прошепна и наклони лице към мен.

— Кали! — усмихнах й се и кучешките ми зъби се прибраха. Усетих забързан ритъм в гърдите си, сянка от човешките емоции, които Кали ми бе помогнала да си спомня. Пристъпих към нея, ръката ми докосна рамото й, вдъхнах уханието й на свежи ябълки и прясно окосено сено. Но когато примигнах отново за да я видя по-добре, всичко в нея се промени. Устните й бяха разтворени прекалено широко, зъбите й бяха твърде бели, а очите — кървясали. Въздухът се изпълни с ухание на джинджифил и лимон.

Примигнах ужасено. Страхът смрази кръвта във вените ми. Възможно ли бе…

Беше Катрин. Катрин. Първата жена, в която вярвах, че съм влюбен. Вампирката, която открадна сърцето ми с едничката цел да открадне душата ми.

— Остави ме! — изкрещях дрезгаво и толкова бързо се отдръпнах назад, че кракът ми се закачи в този на масата. Стегнах се. Знаех, че трябва да се махна по-далеч от нея. Тя беше дявол. Тя ме бе унищожила. И въпреки всичко изглеждаше толкова красива. Дяволито изражение танцуваше върху лицето й.

— Е, здравей, Стефан — изрече тя с нежния си, мелодичен глас, докато приближаваше към мен. — Изплаших ли те? Изглеждаш, сякаш си видял призрак!

— Ти си мъртва — изломотих, все още неспособен да повярвам, че стои пред мен.

Тя се засмя, звук топъл и обгръщащ като уиски в студена зимна нощ.

— Не съм ли била винаги? Радвам се да те видя. Изглеждаш добре. Макар че може би си малко твърде блед — додаде укорително.

— Как се озова тук? — попитах накрая. Тялото й бе изгорено, погребано в църквата във Вирджиния отвъд океана. При все това, не можеше да се отрече, че тя стоеше на не повече от два метра от мен в кухнята на семейство Абът.

— Трябваше да те видя — пророни Катрин и прехапа долната си устна с идеално белите си зъби. — Ужасно съжалявам, Стефан. Чувствам, че помежду ни останаха толкова недоразбрани и недоизречени неща. Никога не ти обясних истински себе си или моята истинска природа. Мислиш ли, че ще можеш някога да ми простиш?

Улових се, че кимам, въпреки омразата ми заради това, което ми бе сторила. Знаех, че трябва да избягам, ала не можех да откъсна поглед от огромните очи на Катрин. Не бях под въздействие на внушението. Беше по-лошо. Бях движен от любов. Протегнах се неуверено и пръстите ми се плъзнаха леко по кожата й. Беше гладка и аз тутакси изпитах непреодолимото желание да я докосвам отново и отново.

— Сладкият ми Стефан — изгука Катрин, като се наведе към мен. Устните й, нежни като листенца на цвете, докоснаха бузата ми. Желанието ми, потискано двайсет години, се отприщи. Не ми пукаше за миналото. Не ми пукаше какво бе направила с мен и брат ми. Желаех я. Устните ми откриха жадно нейните и я целунах. От гърдите ми се изтръгна дълбока въздишка на щастие и задоволство.

Тя се отдръпна, а аз вдигнах поглед към лицето й. Очите й бяха изпъкнали, а острите кучешки зъби блестяха на слънчевата светлина.

— Катрин! — ахнах. Но не можех да избягам. Леденостудените й ръце вече обвиваха врата ми, привличайки ме към нея и тогава усетих остра болка да пронизва гърлото ми. Опитах се да побягна, но болката се разпространи, обхвана цялото ми тяло, докато достигна глъбините на душата ми…

Всичко около мен потъна в мрак.

И тогава чух остро и настоятелно чукане.

— Катрин? — Заопипвах слепешком наоколо, когато осъзнах, че целият съм плувнал в пот. Примигнах. Над главата ми беше наклоненият покрив на сламената ми колиба. Слънчевите лъчи струяха през пролуките на тавана.

Измъкнах се от леглото и нахлузих панталоните и ризата.

— Влезте! — извиках.

Вратата се отвори и госпожа Дъкуърт нахлу шумно. Върху кръглото й, зачервено лице бе изписана искрена загриженост.

— Добре ли си? — попита тя.

— Добре съм. Просто лош сън — промърморих, като пристъпвах смутено от крак на крак. Дали беше само сън? От години не се бях сещал за нея, но в съня ми Катрин беше толкова реална, толкова жива.

— По-скоро си имал кошмар — заяви убедено госпожа Дъкуърт, като скръсти ръце пред внушителния си бюст. — Чух те да крещиш през вратата. И дяволски ме изплаши, насмалко да реша, че си бил нападнат от някоя от онези горски лисици. Госпожа Медлок от фермата на Еванс каза, че онзи ден една от тази напаст докопала пилетата им. При това посред бял ден!

— Кошмар… — повторих, като се подпрях на дървения стълб на леглото. Слънцето тъкмо