Читаем онлайн «Преследвачът» 3 cтраница

бе започнало да залязва зад хоризонта и гората, която се виждаше през прозореца, бе окъпана в кехлибарена светлина.

— Да — повтори госпожа Дъкуърт търпеливо. Върху роклята си на сини и бели карета бе завързала бяла колосана престилка, а посивялата й коса бе опъната отзад на тила в стегнат кок. От двайсет години беше прислужница в имението и с майчинска загриженост ръководеше всичко, което ставаше в къщата. Джордж Абът винаги се шегуваше, че тя, а не той, е истинският господар. Видът й ме успокои, напомни ми, че случилото се е само в главата ми, че тук съм в безопасност. — Само се надявам да не те е чула господарката. Не би искал тя да си помисли, че си обладан.

— Не и аз — троснах се нетърпеливо, грабнах завивките и отново ги хвърлих върху леглото. Не ми харесваха простодушните намеци на икономката, а и ме дразнеше това, че никога не можеше да изрече едно правилно граматически изречение. — Имаш предвид, че колибата е обладана, което не е вярно — додадох припряно.

— Не, имах предвид теб — настоя госпожа Дъкуърт. — Трябва да има нещо, което те тормози. Не ти дава покой.

Сведох поглед към грубите, неравни дъски на пода. Вярно беше. Въпреки че бях избягал от родината си, виденията от миналото продължаваха да ме преследват. Понякога, когато сънувах двама ни с Деймън като деца, как препускаме с конете през горите на Вирджиния, сюрреалистичните откъслеци бяха приятни. Друг път ми напомняха, че въпреки че ми бе отредено да живея вечно на земята, част от душата ми винаги ще бъде в ада.

— Няма значение — рече госпожа Дъкуърт и плесна живо с ръце. — Дойдох, за да те извикам за неделната вечеря. Момчетата не спират да питат за теб — додаде жената и лицето й се озари от нежна усмивка, както винаги когато говореше за Люк и Оливър, двете малки момчета на Абът.

— Разбира се — кимнах. Обичах неделните вечери; Те бяха непринудени и шумни, придружени с вкусна храна и незлобливи препирни между Люк и Оливър. Баща им, Джордж, подхвърляше на коленете си четиригодишната Ема, докато майка им Гъртруд съзерцаваше с горда усмивка потомството си. А аз седях в далечния край на масата, благодарен за това, че бях част от пасторалната картина. Те бяха просто едно нормално семейство, което се наслаждаваше на типичната неделна вечер. И за мен нямаше нищо — нито великолепните имения в Сан Франциско, нито пищните приеми с блестящи сребърни прибори и искрящо шампанско — което би могло да се сравни с това преживяване.

Пристигнах в Абът Манър миналата есен само с ризата на гърба си и една кобила, която спечелих на карти в един пристанищен бар в покрайнините на Саутхамптън. Тя беше черна красавица, която ми напомняше за Мезаноте, моят кон от детството ми във Вирджиния. Кръстих я Сегрето, думата означаваше „тайна“ на италиански, и двамата бродихме около месец из английската провинция, преди да пристигнем в Айвънхоу, град на около осемдесет километра от Лондон. Докато търсех някой, който да купи Сегрето, ме насочиха към Джордж Абът. След като изслуша моята внимателно съчинена тъжна история, той ми предложи едновременно справедлива цена за коня и работа като надзирател в имението му.

— По-добре побързай — прекъсна спомените ми госпожа Дъкуърт. Излезе от колибата ми и затвори шумно вратата.

Погледнах набързо отражението си в малкото огледало, което висеше над скромния ми сандък с чекмеджета. Пригладих кестенявата си коса и прокарах език по венците. Кучешките ми зъби вече се появяваха рядко, поне не и докато бях буден. Дори започнах да ловя плячката си с лък и стрела, а след това изстисквах кръвта в чаша и я изпивах, докато си почивах край огъня. Припомних си как приятелката ми Лекси се опитваше да ме накара да пия чай от козя кръв в дните ми като млад вампир, когато създадох истински хаос в Ню Орлиънс. Тогава не желаех да вкуся подобна напитка, смятайки козята кръв за оскърбление към вкуса на истинската кръв — плътен, сладък, човешки.

Ако можеше само да ме види сега, помислих си тъжно. Понякога ми се щеше тя да е тук, особено през дългите тъмни нощи. Би било хубаво да имам някой, с когото да поговоря, а Лекси ми беше истинска приятелка. Но двамата се разделихме, когато наближихме Британия. Тя реши да отиде на континента, а аз избрах да остана и да видя какво може да ми предложи тази страна. И за двамата беше добре. Въпреки че се разделихме приятелски, виждах, че понякога тя се дразнеше от склонността ми към меланхолия. Не я обвинявах. Аз самият се дразнех от себе си, искаше ми се просто да продължа напред. Исках да мога да флиртувам с Дейзи, без да се страхувам, че кучешките ми зъби ще се появят. Да обсъждам с Джордж предишния си живот в Америка, без да се притеснявам, че бих могъл да се изпусна, че съм бил свидетел на Гражданската война. Но най-много от всичко исках да изтрия Деймън от съзнанието си. Чувствах, че да бъда самият себе си, да разчитам единствено на собствените си способности, е това, от което се нуждаех, за да продължа напред. Докато един кошмар не ме запрати обратно