Ками Гарсия, Маргарет Стоъл
Прелестно изкупление
Прелестни създания #4
На нашите бащи, Робърт Марин и Бъртън Стоъл, които ни научиха да вярваме, че можем да постигнем всичко.
И на нашите съпрузи, Алекс Гарсия и Луис Питърсън, които ни подтикнаха да направим единственото нещо, което мислехме, че няма да можем.
„Смъртта е началото на безсмъртието.“
Максимилиан Робеспиер
Героите и събитията, описани в тази книга, са измислени и всички сходства с реални лица, живи или мъртви, са чисти съвпадения. Всички имена на реално съществуващи личности, места или организации, които са включени в книгата, са използвани с художествена цел и не трябва да бъдат възприемани по никакъв друг начин.
(обратно)
Лена
Да започнеш отначало
Другите хора сънуват как летят. Аз сънувам единствено падането. Но не моето. Не мога да говоря за това, но и не мога да спра да мисля за него.
За това как Итън пада.
Обувката на Итън се търкаля на земята секунди по-рано.
Сигурно е паднала от крака му, когато той…
Чудя се дали знае.
Дали е знаел.
Виждам тази черна, кална гуменка да пада от върха на водната кула всеки път, щом затворя очи. Понякога се надявам да е сън, надявам се, че ще се събудя и той ще ме чака на алеята, пред „Рейвънуд“, за да ме закара на училище.
Събуждай се, сънливке. Вече съм почти при теб.
Това ще ми прошепне чрез Келтската нишка. Ще чуя кошмарната музика на Линк да звучи през отворения прозорец на колата, преди още да видя Итън зад волана.
Така си го представям.
И преди съм сънувала кошмари, свързани с това падане… хиляди пъти…
Преди да познавах човека, или по-скоро — преди да знаех, че ще бъде Итън.
Но не стана, както го виждах в кошмарите си.
Това не биваше изобщо да се случва. Животът му не биваше да свършва така. Моят живот не биваше да свършва така. Тази черна кална гуменка не биваше да пада.
Животът без Итън е много по-ужасен от всеки кошмар.
Защото е реален.
Толкова реален, че отказвам да го повярвам.
Сякаш моят живот свърши, когато той… когато всичко това се случи.
Животът ми се разби на хиляди малки парченца.
Когато той падна на земята.
* * *
Не мога да гледам дневника си. Не мога да пиша повече поезия, боли ме дори когато препрочитам старите си неща.
Всичко е толкова вярно.
Най-важният човек в живота ми умря, скачайки от водната кула на Съмървил. Знам защо го направи, но от това не ми става по-добре.
Даже се чувствам още по-ужасно, защото осъзнавам, че го направи заради мен.
Понякога си мисля, че светът не го заслужаваше.
Не заслужаваше да бъде спасяван.
Понякога си мисля, че и аз не го заслужавах.
Итън смяташе, че постъпва правилно. Знаеше, че е лудост и не искаше да го прави, но все пак трябваше.
Итън си бе такъв.
Дори това да му струваше живота.
Спаси целия свят, но разби моя, в който той бе всичко.
И сега какво?
(обратно)
Книга първа
Итън
Първа глава
У дома
Синьо небе над главата ми.
Без облаци.
Съвършено.
Точно като небето в истинския живот, само че малко по-синьо и не толкова заслепяващо очите ми.
Предполагам, че небето в истинския живот всъщност не е съвършено. А може би точно това го прави такова.
Правеше.
Затворих отново очи и ги стиснах силно.
Печелех време.
Не бях сигурен, че съм готов да видя това, което щеше да се разкрие пред погледа ми. Разбира се, че небето щеше да изглежда по-добре. Все пак се предполага, че това бе раят, или нещо подобно, нали? Докато бях жив, бях добро момче, поне така мисля. Но вече бях видял достатъчно неща, за да знам, че всичко, което съм мислел и в което съм вярвал, е било в голяма степен погрешно.
Имах разкрепостено съзнание, поне по гатлинските стандарти. Искам да кажа, чувал съм всички теории за отвъдното. Посещавах сравнително редовно часовете в Неделното училище, а след инцидента с мама Мариан ми бе казала за един курс по будизъм в университета „Дюк“. Водеше го един тип, Буда Боб — сериозно, така се казваше, който обясняваше, че раят е сълза в друга сълза, в друга сълза, или нещо подобно. Година по-рано мама се опита да ме накара да прочета „Ад“ на Данте, който според Линк бил за някаква офис сграда, която се подпалва. Всъщност се оказа, че става дума за пътуването на един човек в деветте кръга на ада. Помня само онази част, която майка ми ми разказа — за чудовища или някакви демони, затворени в ледени ями. Мисля, че бе деветият кръг, но имаше толкова много кръгове и ями там долу, че след известно време в главата ми стана пълна каша.
След това, което бях научил за подземния и за всякакви други светове, за чародейската вселена, която изглежда бе толкова многопластова, че приличаше на гигантска торта, това синьо небе ми се стори добър знак. Бях доволен, че има нещо, подобно на сладникава поздравителна картичка на
