Минков Светослав.

Светослав Константинов Минков е български писател. Той има двама братя, като единият е Иван Минков - член на военната организация на БКП, и участник в подготовката за атентата в църквата "Света Неделя"; Светослав Минков е завършил финансово дело. Считан е за „баща“ на модерната българска фантастика. Журналист с дългогодишна практика, като е работил и като коректор, редактор, главен редактор, библиотекар, книговодител.
Работил е и в българската легация в Токио. Сред многобройните му заглавия са сборниците „Синята хризантема“ (първата родна фантастична книга, „Аргус“, „Игра на сенките“, „Къщата при последния фенер“, „Автомати“, „Дамата с рентгеновите очи“, романът „Сърцето в картонената кутия'“, написан в съавторство с Константин Константинов. В периода (1925-1927) е член на литературния кръг „Стрелец“. превежда Андерсеновите приказки, "Хиляда и една нощ" (1957), "Приказки на Шехеразада" (1959) и др.
Носител е на международната награда за мир „Нексьо“.
Светослав Минков е роден през 1902 г. в Радомир. Средното си образование завършва в София. Последователно учи във военното училище във Вайскирхен (Австрия), следва славянска филология в Софийския университет. През 1922-1923 учи в Търговско-стопанска академия в Мюнхен, където се запознава с най-новите явления в немската и световна литература. Работи като библиотекар (1924-1925) в Народната библиотека През април 1925 г. във връзка с априлските събития е арестуван за 2 месеца. След освобождението си работи като книговодител, редактор в различни издания и издателства. Дипломатически служител в българската легация в Токио (1942-1943). След 9 септември 1944 г. работи като коректор във в.Работническо дело, редактор във в. "Отечествен фронт", в Българската кинематография, главен редактор (1954-1956) и редактор (1956-1962) на издателство "Български писател".
Писателят има възможността да пътува в редица страни на Европа, Азия и Латинска Америка. Получил солидно образование, добил разностранна култура, Минков е от най-ерудираните български писатели. Неговото творчество не е особено богато като обем, но е богато на идеи.
Първата си творба, озаглавена "Биномът на Нютон", Светослав Минков публикува в списание "Българан" през 1920 г. Ранното му творчество се характеризира с подчертан интерес към страшното, демоничното, призрачното. В неговите разкази смъртта е вездесъща сила, а животът е само "игра на сенките", както е и заглавието на един от неговите сборници. Героите на тези творби са обитатели на странни хотели, домове, гробища. Чрез "страшните" места и демоничните опасности писателят се стреми да внуши идеята за преходността на съществуването, за липсата на истински смислени основания в делника. Героите са движени от неосъзнаваните импулси на психиката, техният душевен живот е подвластен на странни желания и видения. До голяма степен те са рожби на предварително изградена авторска теза. Неслучайно интересът към тези герои и сюжети, почерпани главно от чужди автори, бързо секва.
Към края на 1920-те години Минков се преориентира към един по-друг тип разкази. Той изоставя своите ранни "страшни" творби, започва да иронизира демоничните герои и сюжети. Показателен за това е разказът "Къщата при последния фенер", където е развенчан митът за призраците. Погледът на учения е прогонил и последния призрак от този свят.
В сборниците си от този най-продуктивен творчески период писателят се утвърждава като изобразител на един механизиран,лишен от духовност живот. Като символ на този живот Минков най-често използва Америка и американската действителност. Човекът тук и станал послушно оръдие на силите на техниката и научните открития, той не притежава собствената духовна същност. Тази авторова позиция обяснява защо един от сборниците се нарича "Автомати". Това заглавие препраща към автоматизирането на реакциите и на човешките отношения. Така писателят сменя посоката на своите предупреждения. Ако в началото на творческия си път се занимава с всемогъществото на смъртта, то сега той изследва "всемогъществото" на бъздуховността. Автоматът става символ на човека без своя воля, без свои мисли, без свой собствен живот.
В друга част от разказите си от 1930-те години Минков изследва човешкото всекидневие. Той се интересува от скуката в един по-широк план - като невъзможност да се изживее смислено животът. Тук той следва голямата традиция на европейската литература - темата за така наречения малък човек. Това е обикновеният, неизвестен човек, който е изцяло зависим от прищявките на действителността. Лишен от каквато и да е творческа енергия, той доживява дните си в безсмислени занимания в безсмисления делник.
Със своите творби Минков се утвърждава и като един от първите значими представители на фантастичното в българската литература. При него фантастичните елементи са подчинени предимно на едно изобличително изображение. Затова може да се говори за единство на фантастично и сатирично в неговите творби. Фантастичните елементи са "декорът", на който се обсъждат нравствените опасности на "модервине времена".
Светослав Минков е творец, тревожно вгледан в основните принципи, на които се гради съвременната цивилизация. Неговият смях е пречистващ, но и предупреждаващ.