Читаем онлайн «Хиляда сияйни слънца» 2 cтраница

каза:

— Децата на чуждите хора получават сладолед. А ти какво получаваш, Мариам? Приказки за сладолед.

Освен киното Джалил имаше и земи в Карох, земи във Фарах, три магазина за килими, един за дрехи и черен буик роудмастър, произведен през 1956 година. Беше измежду най-влиятелните мъже в Херат, приятел на кмета и на губернатора на провинцията. Имаше си готвачка, шофьор и три слугини.

Навремето нана била една от слугините му. Докато коремът й не започнал да расте. Когато това се случило, разказваше тя, семейството на Джалил било втрещено. Роднините на жените му се заклели, че кръв ще се лее.

Съпругите настояли веднага да я прогони. Собственият й баща, скромен каменоделец от близкото село Гул Даман, потънал в земята от срам и се отрекъл от нея. Събрал си багажа, качил се на автобус за Иран и не се чул, ни видял повече.

— Понякога ми се иска — каза нана една сутрин, докато хранеше кокошките пред колибата — баща ми да беше имал куража да наточи един нож и да извърши онова, което е най-достойно. Сигурно щеше да е по-добре за мен. — Тя хвърли още една шепа просо, замълча за миг и погледна Мариам. — И за теб може би. Щеше да ти спести болката от това да знаеш каква си. Но баща ми беше страхливец. Не събра кураж да го направи.

Джалил също не посмял да постъпи достойно — да се опълчи срещу своите жени и роднините им и да си поеме отговорността за стореното. Вместо това тайно и набързо се наговорили как да се спасят от позора. На другия ден той я накарал да събере малкото си вещи от стаята за прислугата, където живеела, и я отпратил.

— И знаеш ли как се оправда пред жените си? Каза, че съм му се натрапила. Че аз съм си виновна. Виждаш ли? Това е то да си жена на тоя свят.

Нана остави на земята купата с храната на кокошките и вдигна с пръст брадичката на Мариам.

— Погледни ме.

Мариам се подчини неохотно.

— Запомни едно нещо, дъще: както стрелката на компаса винаги сочи север, така и обвинителният пръст на мъжа винаги сочи жената. Винаги. Помни това, Мариам.

(обратно)

2

— За Джалил и жените му аз бях плевел. Троскот. Ти също. Още преди да се родиш.

— Какво е троскот?

— Бурен — отвърна нана. — Нещо, което изскубваш и захвърляш.

Душата на Мариам възропта. Джалил не се отнасяше с нея като с бурен. Никога не го бе правил. Но тя реши, че е по-разумно да си замълчи.

— За разлика от бурените аз трябваше да бъда пресадена, разбираш ли, да ми се дават храна и вода. Заради теб. Това беше сделката, която Джалил сключи със семейството си.

Нана отказала да живее в Херат.

— За какво? За да го гледам как по цял ден разхожда из града своите законни жени?

Каза, че не искала да живее и в празната къща на баща си в селото Гул Даман, кацнало на един стръмен хълм на два километра северно от Херат. Искала да е някъде по-далеч, на усамотено място, където няма да има съседи да зяпат корема й, да я сочат с пръст, да хихикат или още по-лошо, да й досаждат с лицемерна любезност.

— И повярвай ми — каза нана, — баща ти си отдъхна, че няма да съм му пред очите. Това го устройваше идеално.

Мухсин, най-големият син на Джалил от първата му жена, Хадиджа, бил този, който се сетил за сечището. То беше в покрайнините на Гул Даман. До него се стигаше по изровен черен път, който тръгваше от шосето между Херат и Гул Даман. От двете му страни растяха високи до коляно треви и туфи бели и жълти цветя. Пътят се виеше по хълма и водеше до равно място, осеяно с тополи и храсталаци. От там се виждаха върховете на ръждясалите перки на вятърната мелница в Гул Даман, а долу вдясно — цял Херат. Пътят стигаше до гъмжащ от пъстърва поток, който се спускаше от планините, заобиколили Гул Даман. На около двеста метра нагоре имаше горичка от плачещи върби. Сечището беше в средата й, в сянката на върбите.

Джалил отишъл да огледа мястото.

Когато се върнал, каза нана, звучал като надзирател, който се хвали с чистите стени и лъскавите подове на своя затвор.

— И така, баща ти ни направи тази миша дупка.

Когато била на петнайсет, нана без малко да се омъжи. Кандидатът бил момче от Шинданд, продавач на папагали. Мариам знаеше историята от самата нея и въпреки че майка й разказваше нехайно този епизод, по изпълнения с копнеж блясък в очите й разбираше, че е била щастлива. Навярно единствено тогава, през дните до сватбата, нана се бе чувствала истински щастлива.

Докато разказваше историята, Мариам седеше в скута й и си представяше как майка й облича сватбените одежди. Представяше си как, покачена на коня, се усмихва свенливо под воала, облечена в зелена рокля, а дланите й са боядисани в червено с къна, косата й е посипана със сребърен прах, а плитките са слепени с мъзга. Чуваше музикантите, които свиреха на най и биеха тъпани. Виждаше децата от улицата, които тичаха след процесията и надаваха весели крясъци.

Но седмица преди датата на сватбата един джин влязъл в тялото на нана. Нямаше нужда някой да го описва на Мариам. Беше го виждала с очите си много пъти — как нана се строполява и подбелва очи, тялото й се изопва и