Читаем онлайн «Хиляда сияйни слънца» 3 cтраница

сковава, ръцете и краката й се тресат, сякаш нещо я души отвътре, а пяната в ъглите на устата й понякога порозовява от кръв. А после сънливостта, плашещата обърканост, несвързаният брътвеж.

Когато новината стигнала до Шинданд, семейството на продавача на папагали отменило сватбата.

— Уплашиха се — заявяваше нана.

Булчинската рокля останала необлечена. След този случай нямало повече кандидати.

Джалил и двама от синовете му, Фархад и Мухсин, построили на сечището малката колиба, в която Мариам щеше да прекара първите петнайсет години от живота си. Вдигнали я от непечени тухли и я измазали с кал и слама. В нея имаше две легла, дървена маса, два стола с прави облегалки, прозорец и заковани по стените полици, на които нана държеше глинени гърнета и любимия си китайски сервиз за чай. Джалил сложил нова чугунена печка за зимата и натрупал цепеници зад колибата. Отвън направил пещ за хляб и ограден с плет курник. Купил няколко кози и овце и им сковал ясла. Накарал Фархад и Мухсин да изкопаят дълбока дупка на стотина метра извън опасаната от плачещи върби поляна, където направил клозет.

Джалил можел да наеме работници да построят колибата, каза нана, но не го сторил.

— Мисли, че така си е изкупил греховете.

Според разказа на нана за раждането на Мариам никой не дошъл да й помогне. Това се случило в един влажен облачен ден през пролетта на 1959 година, двайсет и шестата година на безметежното четирийсетгодишно управление на Захир шах. Джалил не си направил труда да повика лекар или поне акушерка, макар да знаел, че докато ражда, джинът може да влезе в тялото й и да предизвика един от нейните пристъпи. Тя лежала сам-сама на пода на колибата с нож до себе си, обляна в пот.

— Когато болката се усили, захапах една възглавница и започнах да крещя, докато не прегракнах. Но въпреки това никой не дойде да ми избърше лицето или да ми даде глътка вода. А ти, Мариам джо, ти никак не бързаше. Накара ме да лежа на този студен корав под близо два дни. Нито ядях, нито спях, а само напъвах и се молех да излезеш.

— Съжалявам, нана.

— Сама прерязах връвта, която ни свързваше. Затова си бях приготвила ножа.

— Съжалявам.

На това място нана винаги се усмихваше печално, дали в знак на обвинение или неохотно опрощение, Мариам не можеше да определи. Не й хрумваше да размишлява колко несправедливо е да се оправдава за собственото си трудно раждане.

Когато това наистина й хрумна, някъде около десетата й година, тя вече не вярваше на тази история. Вярваше на твърдението на Джалил, че макар да бил надалеч, той се погрижил нана да бъде откарана в болница в Херат, където за нея да се грижи лекар. Била настанена на чисто удобно легло в добре осветена стая. Когато Мариам му каза за ножа, Джалил поклати тъжно глава.

Мариам започна да се съмнява и в това, че е накарала майка си да страда цели два дни.

— Казаха ми, че всичко свършило за по-малко от час — рече Джалил. — Ти беше добра дъщеря, Мариам джо. Дори при раждането си беше добра дъщеря.

— Той дори не беше там — изсъска нана. — Беше отишъл в Тахт-е Сафар на езда с безценните си приятели.

Когато му съобщили, че има още една дъщеря, каза нана, Джалил свил рамене, продължил да реши гривата на коня си и останал още две седмици в Тахт-е Сафар.

— Истината е, че дори не те взе на ръце, докато не навърши месец. А и тогава само те погледна за миг, каза, че лицето ти е длъгнесто, и те подаде на мен.

Мариам започна да не вярва и на тази част от историята. Да, Джалил призна, че е бил на езда в Тахт-е Сафар, но когато узнал новината, не свил рамене. Метнал се на коня и препуснал към Херат. Взел я на ръце, прокарал палец по тъничките й вежди и затананикал приспивна песен. Мариам не си го представяше да казва, че лицето й е длъгнесто, макар да беше истина.

Нана твърдеше, че сама е избрала името Мариам, защото така се казвала майка й. Джалил заяви, че той го е избрал, защото Мариам било прекрасно снежнобяло цвете.

— Любимото ти цвете ли? — попита го тя.

— Едно от тях — отвърна той и се усмихна.

(обратно)

3

Сред най-ранните спомени на Мариам беше скърцането на железните колела на подскачаща по камъните ръчна количка. Количката пристигаше веднъж в месеца, натоварена с ориз, брашно, чай, захар, олио, сапун, паста за зъби. Докарваха я двама от братята й, обикновено Мухсин и Рамин, понякога Рамин и Фархад. Момчетата я бутаха нагоре по неравния път, покрай дупки и храсти, докато не стигнеха до потока. Там количката трябваше да се изпразни и продуктите да се пренесат на ръце на другия бряг. После момчетата прекарваха празната количка през потока и отново я натоварваха. Следваха още двеста метра бутане, този път през избуялата трева между шубраците. Изпод краката им отскачаха жаби. Братята размахваха ръце да пропъдят комарите от запотените си лица.

— Той има слуги — казваше Мариам. — Можеше да изпрати някой слуга.

— Мисли, че така си изкупва греховете — отвръщаше нана.

Трополенето на количката изкарваше Мариам и нана навън.

Мариам