РуЛиб - онлайн библиотека > Оел Джийн > Историческое фэнтези > Кланът на пещерната мечка > страница 236
Читаем онлайн «Кланът на пещерната мечка» 236 cтраница
ръце на Уба. Ставаше нещо, което засягаше майка му. Не бе сигурен какво, но не му харесваше. Дръпна се рязко, отскубна се и се втурна към Айла.
— Ти заминаваш — обвини я той, започвайки да разбира и възмущавайки се, че не са му казали. — Облякла си се и заминаваш.
Айла се поколеба само частица от мига, после протегна ръце, докато той се отпусна в прегръдката и. Вдигна го и силно го притисна към себе си като се бореше с напиращите сълзи. Постави го на земята и клекна на едно ниво с него, като го гледаше право в едрите, кафяви очи.
— Да, Дърк, заминавам. Налага се да замина.
— Вземи ме със себе си, Мамо. Вземи ме със себе си! Не ме оставяй!
— Не мога да те взема със себе си, Дърк. Трябва да останеш тук с Уба. Тя ще се грижи за теб. А и Брун.
— Не искам да оставам тук! — неистово зажестикулира Дърк. — Искам да дойда с теб. Не заминавай и не ме оставяй!
Уба се приближи. Налагаше се, трябваше да отведе Дърк от духа. Айла отново прегърна сина си.
— Обичам те, Дърк. Никога не го забравяй. Обичам те — Тя го вдигна и го подаде в ръцете на Уба. — Грижи се за сина ми вместо мен Уба — рече и тя с жест, като се взираше в тъжните и очи, които хем се отвръщаха, хем я виждаха. — Грижи се за него,… сестро моя.
Брод ги гледаше и все повече се вбесяваше. Тази жена бе мъртва, тя бе дух. Защо не се държеше като дух? А и някои от Клана не се отнасяха с нея като с дух.
— Това е дух — с гневни жестове рече той. — Тя е мъртва. Не знаете ли, че е мъртва?
Айла закрачи право към Брод и застана с целия си ръст пред него. И на него му бе противно да не я види. Опита се да не и обърне внимание, но тя го гледаше отвисоко, а не бе паднала в нозете му, както би трябвало.
— Не съм мъртва, Брод — предизвикателно рече тя с жестове. — Няма да умра. Не можеш да ме накараш да умра. Можеш да ме прогониш, може да ми отнемеш сина, но не можеш да ме накараш да умра!
Две чувства се бореха в душата на Брод — гняв и страх. Вдигна юмрук, обзет от непреодолимо желание да я удари, после застина в тази поза, страхувайки се да я удари. „Хитрости, каза си той наум, хитрости на духа. Тя е мъртва, нали я проклехме?“
— Удряй, Брод. Хайде, признай, че виждаш този дух. Удари ме и ще разбереш, че не съм мъртва.
Брод се извърна към Брун, за да не гледа духа. Свали ръката си, притеснен, че движението му не мина незабелязано. Не бе я докоснал, но се боеше, че самото вдигане на свития юмрук бе признание, че я е видял и се опита да прехвърли нещастието на Брун.
— Не си мисли, че не те видях, Брун. Ти и отговори, когато те заговори, преди да влезеш в пещерата. Тя е дух, ще ни донесеш нещастие — разобличи го той.
— Само на себе си, Брод, а какво по-голямо нещастие може да ми се случи? Но кога си ме видял да говоря с нея? Кога си я видял да влиза в пещерата? Защо заплашваш да удариш един дух? Все още не разбираш, така ли? Ти призна съществуването и, Брод, тя те победи. Ти и стори каквото можа, дори я прокле. Тя е мъртва и въпреки това те победи. Тя бе жена и притежаваше повече кураж от теб, Брод, повече непоколебимост, повече самообладание. Тя се държа по-мъжки от теб. Айла би трябвало да бъде син на стопанката ми.
Айла се изненада от неочакваното словоизлияние на Брун. Дърк се гърчеше и се опитваше отново да се отскубне, като не спираше да я вика. Не издържаше повече и побърза да си тръгне. Като минаваше покрай Брун склони глава и направи жест на благодарност. Когато стигна до рида, тя се извърна и погледна още веднъж. Видя Брун да вдига ръка, като да се почеше по носа, но повече приличаше на жеста на Норг, когато си тръгваха от Събирането на Клановете. Сякаш Брун и бе пожелал „Урсуз да е с теб“.
Последното нещо, което Айла дочу, докато се скриваше зад срутилия се рид, бе сърцераздирателният писък на Дърк:
— Маамо, мааамо, мааамооо!
(обратно)