Читаем онлайн «Каменните убежища» 302 cтраница

него.

— Всичко ще бъде наред, Айла — каза, взе мъничето от ръцете й и започна да го люлее. Не се бе чувствал по-щастлив от бракосъчетанието им насам — като се изключи раждането на Джонайла. Джондалар погледна към детето и се усмихна. „Вярвам, че е моя дъщеря“ — помисли си. — Всичко зависи от теб, Айла — каза мъжът. — Права си — дори и да се присъединиш към лоното на зеландони, това не означава, че ще станеш шаманка… Но дори и да избереш този път, искам да знаеш, че винаги ще те подкрепям и ще те обичам. Винаги съм знаел, че си изключителна личност — ти не само си красива жена, но и притежаваш безценен Дар. Ти беше избрана от Майката — това е голяма чест — и Тя самата го показа, като те почете на бракосъчетанието ни. Сега имаш красива дъщеря. Не — поправи се той — ние имаме красива дъщеря. Ти каза, че Джонайла е и моя дъщеря, нали? — попита, опитвайки се да възпре сълзите си. В този момент Айла също се разплака, но намери сили да се усмихне.

— Да, Джонайла е както твоя, така и моя дъщеря — рече и се разтърси от ридания. Съпругът й се протегна със свободната си ръка и прегърна и двете. — Ако някога престанеш да ме обичаш, Джондалар, не знам какво ще правя. Моля те, не спирай никога да ме обичаш.

— Естествено, че никога няма да спра да те обичам. Винаги ще те обичам и нищо няма да ме накара да престана — рече той, усещайки дълбоко в сърцето си, че това е самата истина.

Зимата най-накрая достигна своя край. Снегът започна да се топи и първите минзухари подадоха пурпурно-белите си цветчета над чезнещата бяла пелена. Снежните висулки се разтопиха, а дърветата се окичиха с първите зелени пъпки. Айла прекарваше голяма част от времето си с Уини. Тя оставяше Джонайла наблизо и се разхождаше с кобилата или пък я яздеше бавно. Рейсър бе доста буен и дори Джондалар имаше проблеми с обуздаването му, ала мъжът прие предизвикателството, без да се оплаква.

Кобилата изцвили, когато я видя, и русокосата жена я потупа по шията, след което я прегърна силно. Трябваше да се срещне с Джондалар и още няколко души при един от малките заслони надолу по течението — възнамеряваха да направят нарези на няколко брези, за да източат малко дървесен сок. После щяха да сварят част от него, за да приготвят гъст сироп, а останалото щяха да оставят да ферментира, превръщайки го в лека алкохолна напитка. Мястото не бе далеч, но тя реши да вземе Уини със себе си, за да я поразходи малко. Почти бе стигнала дотам, когато започна да вали. Жената пришпори кобилата си и в същия момент почувства как тялото на Уини се разтърси от силна контракция.

— Уини! — извика Айла. — Времето ти дойде! Тъкмо се чудех кога ли ще започнеш да раждаш… Не сме далеч от заслона, където ми е срещата, така че се надявам другите хора около теб да не те притеснят.

Когато стигнаха до мястото на срещата, тя помоли Джондалар да отведе кобилата под скалния навес, докато тя нахрани дъщеричката им. Раждането щеше да започне всеки момент. Той веднага изпълни молбата й, а щом узнаха за предстоящото събитие, всички присъстващи много се развълнуваха — никой от тях не бе присъствал на раждане на кобила досега.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита синеокият мъж, когато Уини вече бе на сигурно място.

— Не мисля, че Уини ще има нужда от помощта ми, но искам да съм близо до нея — рече Айла. — Ще ти бъда много благодарна, ако наглеждаш Джонайла през това време. Току-що я нахраних, така че трябва да мирува поне за известно време.

Тя му подаде момиченцето. Щом Джонайла зърна баща си, мъничкото и личице мигом се озари от усмивка. Съвсем наскоро се бе научила да се усмихва и да поздравява баща си по този начин.

— Имаш усмивката на майка си, Джонайла — каза Джондалар, докато люлееше дребосъчето. То продължи да го гледа и отново му се усмихна. Това стопли сърцето му. Той я притисна до гьрдите си и отиде при хората в другия край на заслона.

През това време Айла избърса козината на кобилата с парче кожа и я отведе възможно най-далеч от хората, които не отделяха любопитните си погледи от жената. Джондалар също се бе обърнал към нея. Това не беше първият път, когато щеше да гледа как Уини ражда, ала въпреки това в очите му се четеше нескрито вълнение и любопитство. Независимо дали ставаше въпрос за раждане при хора или при животни, това бе най-великият Дар на Дони, ето защо всички присъстващи наблюдаваха сцената, затаили дъх.

След известно време, когато изглеждаше, че Уини не е съвсем готова, но поне се чувстваше горе-долу спокойно, Айла се приближи до огъня, където се бяха струпали хората, за да изпие чаша вода. Предложиха й горещ чай и тя се върна за него, след като занесе малко вода на коня.

— Айла, май не си ни казвала досега как се сдоби с конете си — каза Динода. — Защо не се страхуват от хората?

Русокосата жена се усмихна. Бе свикнала да разказва истории и нямаше нищо против да поговорят за Уини и Рейсър. Тя им разправи набързо как бе убила кобилата, която се беше оказала майка на Уини, как бе забелязала хиените и