Читаем онлайн «Каменните убежища» 303 cтраница

жребчето, как бе отнесла бебето в пещерата си и как бе започнала да се грижи за него. Несъзнателно драматизираше събитията и слушателите й — сред които имаше и неколцина от съседната пещера — я слушаха като омагьосани. Екзотичният й акцент и необичайната й способност да имитира най-различни животински звуци засилиха още повече и колорита на необикновената й история. Дори Джондалар бе запленен, въпреки че знаеше всички подробности. Когато завърши, й зададоха въпроси и тя започна да описва живота си в пещерата, ала щом заразказва за това как бе намерила и отгледала пещерния лъв, слушателите й започнаха да се мръщят недоверчиво. Джондалар веднага я подкрепи, но без значение дали хората повярваха или не, историята за лъва, коня и жената, които живееха заедно в една пещера в усамотената долина, беше невероятно интересна. Айла сигурно щеше да продължи да разказва, ако Уини не бе изцвилила уплашено.

Русокосата жена мигом скочи и отиде при четириногата си приятелка, която бе легнала на една страна върху сухата почва. Покритата с ципа глава на жребчето бе започнала да се подава. Айла се прояви за втори път като акушерка на Уини и преди задните крака да са излезли, новороденото жребче вече се опитваше да се изправи. Уини се обърна да види рожбата си и изцвили радостно при вида на кончето. То започна да суче, след което се помъчи да се изправи, но тъкмо се надигна и падна на земята. През това време майката доближи главата си до него и се зае да го почиства с език, а новороденото жребче направи втори опит да застане на краката си. Този път успя и се задържа — само няколко минути след раждането.

„Много силно конче“ — помисли си Айла.

След като жребчето се изправи, Уини също се надигна. Рожбата й сякаш само това и чакаше и веднага затърси вимето й. Майка му го побутна, насочвайки го към правилното място, и в следващия миг жребчето вече бозаеше. Това бе всичко. Уини беше родила втората си рожба без никаква помощ. Хората гледаха безмълвни и удивени, съзирайки за пръв път божествения промисъл, който Великата Майка Земя бе дала на дивите Си творения, за да знаят как да се грижат за новородените си рожби. Единственият начин жребчетата да оцелеят бе да могат веднага след раждането да се изправят на краката си и да се научат да тичат. Без тези способности щяха да станат лесна плячка за хищниците и нямаше да оцелеят. Хората гледаха как малкото конче суче от майка си, която вече изглеждаше много по-спокойна, изпълнени с възхищение към творенията на Великата Майка Земя.

Раждането на жребчето бе рядко и необичайно зрелище за всички, които бяха присъствали в малкия заслон през този ден. Всеки от тях щеше да разказва и преразказва тази история, но тъй като човешкото любопитство не се утолява лесно, малко след като кончето престана да суче, Айла бе затрупана с въпроси.

— Не знаех, че малките на конете могат да вървят почти веднага след раждането — каза една жена. — На едно човешко бебе му трябва цяла година, за да се научи да ходи. Конете по-бързо ли растат?

— Да — отвърна тя. — Рейсър бе роден на другия ден, след като намерих Джондалар. Сега е напълно съзрял жребец, а е само на три години.

— Ще трябва да измислиш име на жребчето, Айла — напомни й Джондалар.

— Да, но ще трябва да помисля.

Синеокият мъж веднага разбра какво се криеше зад думите на любимата му. Беше вярно, че жълтеникаво-кафявата кобила бе дала живот на конче с различен цвят. Също така бе вярно и че сред конете от източните степи, близо до територията на мамутоите, имаше тъмнокафяви жребци като Рейсър. Той не бе сигурен каква точно щеше да е окраската на новородената кобилка, но едно бе ясно — нямаше да прилича на майка си.

Вълчо ги намери малко след това. Той се приближи бавно до новото семейство, сякаш знаеше, че трябва да бъде внимателен, като първо пристъпи към Уини. Въпреки инстинктите си тя вече бе свикнала с присъствието му и отдавна бе научила, че не бива да го възприема като хищник. Айла се присъедини към тях и след като кобилата за пореден път се увери, че вълкът не представлява заплаха, му позволи да подуши новороденото жребче и остави кончето да опознае миризмата му.

Мъничкото жребче се оказа красива сива кобилка.

— Мисля, че ще я нарека Сивушка — рече Айла на съпруга си. — Тя ще бъде конят на Джонайла, което означава, че ще трябва да обучаваме и двете.

Джондалар се усмихна при тази мисъл.

На следващия ден, когато се върнаха в конюшнята, Рейсър посрещна малката си сестричка с нескрито любопитство, но под строгия надзор на Уини. Загледана в тях, Айла не усети приближаването на зеландони. Беше изненадана, че Първата идваше да види новороденото жребче, защото тя рядко проявяваше интерес към животните. Когато другите хора си намираха повод да отскочат до конюшнята, за да хвърлят по едно око на Сивушка, Айла ги молеше да не се приближават прекалено до кончето, но шаманката бе удостоена с честта да бъде запозната отблизо с кобилката.

— Джонокол ми каза, че ще напусне