Читаем онлайн «Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг»

Фредрик БакманВсяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг

Скъпи читателю,

Един от идолите ми веднъж каза: „Най-ужасното нещо на остаряването е, че вече не ми хрумват идеи“. Откакто ги чух за първи път, тези думи не ми дават покой, защото това е най-големият ми страх: въображението да ме предаде, преди да го стори тялото ми. Предполагам, че не само с мен е така. Хората сме странни създания — страхът от старостта, изглежда, е по-голям дори от страха ни от смъртта.

Това е история за спомените и за умението да ги оставяме да си отидат. Това е любовно писмо и бавно прощаване между един мъж и неговия внук, между един баща и неговото момче.

Честно казано, не написах историята с идеята да я прочетете. Просто се опитвах да подредя собствените си мисли, а аз съм от хората, които трябва да ги видят изложени на хартия, за да ги проумеят. Те обаче се превърнаха в малък разказ за това как преодолявам постепенната загуба на най-великите умове, които познавам, как може да ти липсва някой, който все още е тук, и как искам да обясня всичко това на децата си. И сега пускам думите си да си отидат, пък каквото ще да става.

Ето я — приказката за страха и любовта, които през повечето време крачат редом, ръка за ръка. Приказка най-вече за самото време.

Докато все още разполагаме с него.

Благодаря ви, че отделихте на тази история своето.

Фредрик

В края на един живот има болница, в която някой е опънал зелена палатка насред стаята.

В нея се събужда човек. Задъхан и изплашен е, не знае къде се намира. До него седи млад мъж, който прошепва:

— Не се страхувай.

* * *

И това ако не е най-хубавата възраст, мисли си стар мъж, щом поглежда внука си. Тогава, когато едно момче е достатъчно голямо, че да разбира как работи светът, но и достатъчно младо, че да отказва да го приеме. Стъпалата на Ноа не докосват земята, когато провесва крака от ръба на пейката, но главата му достига космоса, защото още не е живял толкова дълго, че да позволи на хората да закотвят мислите му за земята. До него седи дядо му, който е нечувано, нечувано стар, разбира се. Толкова стар, че хората вече са се отказали да му натякват да се държи като възрастен. Толкова стар, че вече е твърде късно да порасне. Тази възраст също не е толкова лоша.

Ноа примигва тежко и сънено към изгрева отвъд площада, където се намира пейката. Не иска да признае пред дядо, че не знае къде са, защото това е тяхната игра: Ноа затваря очи, а дядо го отвежда някъде, където никога не са ходили. Понякога момчето трябва здраво, здраво да стиска очи, докато с дядо сменят четири автобуса в града. Друг път пък дядо го отвежда право в гората зад къщата до езерото. Понякога излизат с лодката и често плават толкова дълго, че Ноа заспива, а когато се отдалечат достатъчно, дядо прошепва „отвори очи“ и Ноа получава карта, компас и задачата да изчисли как да се върнат обратно. Дядо винаги е сигурен, че той ще се справи, защото има две неща, в които вярва непоклатимо: математиката и Ноа.

Когато дядо бил млад, група учени измислили как да пратят трима души на Луната. Именно математиката ги отвела дотам и обратно. Цифрите винаги помагат на човек да намери обратния път.

Но това място няма координати. Не е отбелязано на картата и оттук не минават пътища.

Ноа помни, че днес дядо го помоли да затвори очи. Помни, че се измъкнаха от дядовата къща, и знае, че отидоха до езерото, защото познава всички шумове и песни на водата, независимо дали е с отворени очи, или не. Спомня си мокрите дъски под краката им, когато влязоха в лодката, но нищо повече. Не знае как двамата с дядо са се озовали тук, на пейка до кръгъл площад. Мястото е ново за него, но всичко тук му е познато. Сякаш някой е откраднал всички вещи, с които е израснал, и ги е наредил в нечий чужд дом. Малко по-нататък има бюро, точно като това в кабинета на дядо, с калкулатор и карирана хартия отгоре. Дядо свири някаква тъжна мелодия с уста. Спира за малко, за да прошепне:

— Площадът пак се е смалил през нощта.

После продължава да свири. Момчето го поглежда въпросително и дядо се изненадва, едва сега осъзнавайки, че е казал думите на глас.

— Извинявай, Ноаноа, забравих, че тук мислите се чуват.

Дядо винаги го нарича Ноаноа, защото харесва името на внука си два пъти повече от всички останали имена. Допира ръка до косата на момчето. Не я разрошва, просто отпуска пръстите си върху нея.

— Няма от какво да се страхуваш, Ноаноа.

Под пейката цъфтят зюмбюли. Милион мънички ръце се протягат над стеблата, за да прегърнат слънцето. Момчето ги разпознава — това се цветята на баба и миришат на Коледа. Други деца може би свързват празника с джинджифилови сладки и гльог, но ако някога си имал баба, която обича растения, то твоята Коледа винаги мирише на зюмбюли. Между цветята проблясват парченца стъкло и ключове, сякаш ги е носил в буркан, но се е спънал и го е изпуснал.

— Закъде