Сомая Дауд
Мираж
Мираж #1
На майка ми, без която тази мечта никога нямаше
да се осъществи.
Пролог
Той е единственият в семейството си, който няма даан. Казват, че това го прави идеален за задачата — по лицето му няма никакви традиционни знаци, които да издадат самоличността му, ако умре. Няма начин да разберат кое е семейството му. Млад е — още няма и петнадесет години, прекалено му е рано за церемонията, на която трябва да му дадат даан. Това му обяснява тя, когато идва да го избере.
Че е млад, способен и готов. Това, казва тя, е всичко, което има значение.
Той не се усеща млад. Усеща глад — от онзи глад, който те гризе денем и нощем, докато не се превърне в твой неразделен спътник и не забравиш как да живееш без него. Усеща се кален, защото знае как да издържа на удари, знае точно как да се претърколи на земята, когато някой страж го удари с палката си. Усеща гняв, дълбок гняв, такъв гняв, който не се нуждае от подхранване.
Той е невидим сред море от невидими лица.
Тълпата е притихнала, но тълпите на събития като това винаги са тихи. Сериозни. Прекалено сериозни. Благородниците седят на кадифени възглавници, а онези, които стоят прави и се взират нагоре към подиума в очакване на появата й, са бедните. Гладните. Слабите. Те са тук, защото трябва да бъдат тук.
Махзените
[1] си шепнат нещо и се кикотят весело като обсипани със скъпоценности птички — роклите блещукат на слънчевите лъчи, ножниците проблясват, докато пристъпват от крак на крак под палещите лъчи на лятното слънце. Смайващо е, че някои от тях са андаланци, защото всички приличат на ватийци. Приели са ватийското господство. Не биха се обличали така, ако още бяха андаланци.
Докато си проправя път през тълпата, той мисли за по-малката си сестра. Мъртва от вече две лета, издъхнала, с корем, подут от глад. Баща му си беше отишъл отдавна — твърде слаб да ги подкрепя, да остане.
Другата му сестра е още жива, както и брат му и майка му. След като това отмине, ще се погрижат за тях. Тя се беше заклела. Съпруг за Дуниа. Къщичка далеч от града, снабдена със зърно и градина и може би дори добитък. Далеч от всичко познато, но шанс за нов живот.
Ръцете му се изпотяват. Обучен е, готов е, но никога преди не е отнемал живот.
„Кръвта никога не умира — спомня си той. — Кръвта никога не забравя.“
Прие да направи това заради една по-висша цел, по-важна от живота му, от всеки живот. „Тези неща трябва да бъдат извършени“, — минава през ума му. В името на Андала. В името на свободата.
Докато се изкачва по стълбите към подиума, той се удивява, че хора, които така приличат на негови родственици, са способни на такива зверства. Чувал е историите, знае, че те често се изкривяват с всяко ново разказване. Но той, братята му, сестрите и съседите му бяха станали свидетели на част от истината.
Слънцето се отразява от сребристия метал на бластера му. Той го вдига, прицелва се, стреля.
Два пъти.
1
На една малка луна, която обикаляше около една малка планета, в една малка ферма в едно малко селце имаше кутия, а в кутията — перо.
Кутията беше стара и по дървото вече не беше останала следа от украса или боя. Ухаеше на шафран и канела, остро и сладникаво. До перото бяха оставени стар пръстен с печат, червено цвете, запечатано в смола, и ивица зелено кадифе, протрито по краищата.
Когато бях малка, често се промъквах в стаята на родителите ми и всеки път желанието ми бе да надникна в кутията. Загадката, която представляваше, само ме заинтригува още повече, когато майка ми започна да я крие от мен. Перото ме очароваше. Едно петгодишно дете няма какво да прави с цветя или плат. Но перо от вълшебна, вече изчезнала птица! Също като всички останали предмети от стария свят, то ме привличаше неустоимо.
Беше черно и в него се преливаха сто различни оттенъка, като тъмни скъпоценни камъни. Когато го вдигнех към светлината, по повърхността му се плъзваха и преплитаха сини, зелени и червени шарки, като магическо заклинание, предизвикано от невидима ръка. То принадлежало на птица, наречена теслит, беше ми обяснила майка ми, птица, която някога била смятана за вестоносец на Дихиа.
Когато Дихиа пожелаел да ти даде знак, той плъзвал перото в ръката ти. Когато искал да ти повери важна задача, да те подтикне към действие, изпращал самата птица. Това бил свещен призив и трябвало да се приема сериозно. Войни, поклонения, събития, които определяли съдбата на цели народи — за такива неща призовавал теслитът хората.
Дядо ми бил посетен от такава птица, макар че майка ми така и не ми разказа защо или дори кой всъщност е бил той.
„Смел до безразсъдство мъж, който почина, потънал в скръб заради всичко, което не бе успял да постигне“
