Читаем онлайн «Драконът на Арканите»

Пиер Певел Драконът на Арканите (книга 3 от Остриетата на Кардинала)

Посвещавам тази книга на баща ми

Юли 1633 г.

Мракът обвива Възвишението Сен Мишел¹. Елегантно и строго, абатството, построено на най-високата част, се издига над огромен залив, който се разгръща, все още влажен от последния прилив и набразден от малки поточета. Малък лунен сърп плува по мрачното небе. Сред пясъците ловуват дракончета, въртят се безцелно и се гмуркат в мрачините, крилете им сякаш разкъсват парчета от тях, но те бързо се разпръскват. Далечният шум на морето смущава тишината, чува се на равни интервали, звучи монотонно и спокойно.

Някаква ездачка спира край брега. Тя е млада и красива, стройна, с бледа кожа и със зелени очи, с тъмни и пълни устни. Тежките ѝ къдрици са събрани с кожена лента, но изглеждат разрошени след препускането. Тя носи рапира на кръста си, обута е с дълги ботуши и с панталони до коленете, нахлузила е бяла риза над широк корсет от червена кожа. Не е обикновена ездачка. Баронеса е, името ѝ е Анес дьо Водрьой и е част от елитен отряд, действащ по заповед на кардинал Ришельо — Остриетата на Кардинала. Но миналото ѝ пази и други тайни, повечето от които са болезнени.

Една от тях я води тук.

Анес разглежда абатството и готическия му, остър като стрела връх, високите сенчести сгради и задрямалото в подножието му село, под заслона на здравата крепостна стена. След като е видяло много превратности в течение на вековете, сега мястото принадлежи на ордена на Сестрите на Сен Жорж, знаменитите шатленки. Мисията на тези монахини е да защитават трона на Франция от драконите, с които те водят истинска война. Обаче няма войни, които могат да бъдат спечелени без сигурни крепости. Абатството на Възвишението Сен Мишел стана собственост на шатленките, които го разшириха, разхубавиха, укрепиха, прокопаха отдолу мистериозни зали и застлаха покривите с драконит — алхимичен камък, също толкова черен и блестящ, колкото обсидиана. Сложен беше край на поклонническите посещения. Сега се говори много по-често за „Възвишението на шатленките“, отколкото за Възвишението Сен Мишел.

Впрочем в споменаването му се прокрадва известен страх…

Гордо изправена, опряла ръце отпред на седлото, Анес леко е изпънала раменете си напред и е затворила клепачи. Може би за да усети ласката на морския бриз. Може би за да събере мислите си и да си вдъхне смелост. Отваря очи едва когато чува, че някакъв конник се приближава. Обаче не се обръща. Знае кой е той.

Балардийо застава до нея. Този стар, посивял войник е едър, набит и червендалест, а злоупотребите с вино и свежа плът никога не са го плашили. Угоил се е в течение на годините и се движи доста тежко. Но всеки, който се заяде с него, ще сбърка, защото мъжът все още притежава огромна естествена сила.

— Никой не ни следи — казва той.

Анес го гледа.

— Добре — отвръща тя и кимва.

Балардийо я държи под око, докато баронесата отново разглежда абатството. Красивото ѝ лице е сериозно, една къдрица от черните ѝ коси гали бузата ѝ.

— Да вървим.

Тя смушква коня си.

* * *

Възвишението Сен Мишел е скалист остров, изолиран от високите приливи. Внушителното и тайнствено абатство на шатленките се издига над него, докато селото заема двата най-лесно достъпни склона — толкова достъпни, че се е наложило да бъде издигната крепостна стена, за да го защитава. Затова пък дори при отлив западният и северният склон на възвишението остават непревземаеми. Тук няма нито стени, нито кули, нито врати. Само стръмни и скалисти урви, които завършват с гъста гора и осъждат евентуалните нападатели на неуспешни атаки.

Анес и Балардийо са принудени да заобиколят, за да пристъпят към възвишението от север. Те спират под скалистото укрепление, върху което е изграден древен параклис, посветен на свети Обер. Слизат от конете и след като предава юздите на стария войник, Анес се взира в мрачното небе, преди да рече:

— Трябва да побързам…

— Сигурна ли си, че не предпочиташ…

— Остани тук и се погрижи да скриеш добре конете. Скоро ще се върна.

— Бъди внимателна, хлапе. Не ме принуждавай да идвам да те търся.

Загрижено Балардийо гледа как младата жена се отдалечава към старата кула, издигаща се в подножието на стръмния склон. Тази кула подслонява извор, който дълго време е захранвал Възвишението Сен Мишел с чиста вода. До нея се стига по тясна стълба между две високи стени, слизаща направо от абатството. Стълбата вече не се използва, но си остава достъпна. Изпълнявайки предписанията, Анес чука на вратата, която осигурява достъп до кулата, и чака.

Прозорчето се отваря и една сестра на Сен Жорж внимателно подава глава оттам. Тя е млада. Вероятно се е замонашила преди не повече от година.

— Името ми е Анес дьо Водрьой.

Монахинята кима и бърза