Червеният екран
Стивън Кинг
Утрото на Уилсън определено не е от най-добрите. Порязва се, докато се бръсне, и използва хартиена салфетка, за да изтрие кръвта по брадичката си, докато Санди провира глава през вратата и го сгълчава, че оставя седалката на тоалетната чиния вдигната, а капачката върху тубичката с паста за зъби — незавинтена обратно. Разлива сок върху вратовръзката си и се налага да сложи друга. Преди да успее да се измъкне за работа, следват още няколко мъмрения — Санди е открила бирени бутилки в общия боклук, вместо да бъдат отделени за рециклиране, плюс това е забравил да изплакне купата от сладоледа, преди да я тикне в миялната. Има и още, ала влиза през едното му ухо и излиза през другото, без да остави следа зад себе си. Доста тъпо, в интерес на истината. Дали е почнал да забравя и е станал леко разсеян напоследък, или просто тя се е променила през последните шест или осем месеца? Няма представа, а и е прекалено рано, за да си задава подобни въпроси.
Въпреки това, когато се качва в колата и потегля на задна по алеята пред къщата, му хрумва идея, от която настроението му се оправя. Ако наистина съществува нещо от рода на кофти карма, може пък да си е изпълнил квотата още в началото на деня и оттук нататък нещата да са по-нормални…
— Чиста работа! — възкликва той и решава да се възнагради с една цигара от пакета, тикнат в жабката.
Оптимистичната идея издържа петнадесет минути. След това получава обаждане, което го пренасочва по Тридесет и четвърто авеню в Куийнс. Нареждат му да се срещне с униформените, а това никога не предвещава добра карма.
* * *
Пет часа по-късно, точно когато би следвало да мисли вече какво да обядва, Уилсън вместо това се взира през еднопосочно огледало в една тясна стая за разпити. В нея има маса и два стола. В единия от столовете е седнал човек на име Леонард Крокър. Прикован е с белезници към една скоба, завинтена здраво в плота на масата. Облечен е с потник и работни панталони в цвят каки. Ризата, която е носел върху потника, е запечатана в полиетиленова торбичка и е предадена на криминалистите. Когато ѝ дойде редът (ще мине известно време, понеже винаги за подобни работи се чака на опашка), кървавите петна по нея ще бъдат изследвани за съвпадение в базата на ДНК. Това ще е чиста формалност. Крокър вече е признал, че е извършил убийството. Скоро потникът и работните му панталони ще бъдат заменени със затворнически дрехи.
Уилсън окачва на врата си баджа с идентификационната си карта. Когато влиза в стаята за разпити, се насилва да се усмихне.
— Здравейте, мистър Крокър. Помните ли ме?
Леонард Крокър изглежда невероятно спокоен, въпреки белезниците и всичко останало.
— Вие сте детективът.
— Точно така! — Уилсън сяда. — Как да ви наричам — Лен, Лени или Леонард?
— Повечето хора ми викат «Лени». Поне момчетата от магазина за водопроводни части ми казват така.
— Лени да е, значи. Това, което водим в момента — ако сте съгласен, разбира се — е просто своего рода предварителен разговор. Прочетоха ви правата, нали?
Лени се усмихва подобно на човек, който е разпознал подвеждащ въпрос.
— Първо полицаите на местопрестъплението, сега и вие. Аз им се обадих, да знаете. На полицаите де.
— Чудесно! Само за да уточним — всичко, което кажете…
— Може да бъде използвано срещу мен.
Усмивката на Уилсън става още по-ослепителна.
— Бинго! Ами въпросът с адвоката ви? Как е паметта ви относно този въпрос? Понеже, нали знаете, всичко тук се записва.
— Мога да си повикам адвокат по всяко време. Ако не мога да си позволя такъв, ще ми бъде назначен служебен защитник. Така е по закон.
— Точно така, право в десетката. Така че просто кажете — искате ли адвокат?
«Тъкмо да успея и да хапна нещо през това време», мисли си Уилсън.
— С удоволствие ще си поговоря с вас, детектив, но адвокат ще ми е необходим чак когато застана пред съда, нали така?
— Освен ако не искате да се защитавате сам. Само че човек, който се защитава сам…
Лени вдига пръст и килва глава на една страна — по-скоро жест на ученик, отколкото на водопроводчик.
— … клиентът му е глупак.
Уилсън се изсмива и кимва.
— Дайте на този човек златна звездичка. — След това става по-сериозен, скръства ръце и поглежда право към Лени. — Защо не си говорим направо? Убили сте съпругата си тази сутрин, нали? Намушкали сте я три пъти в стомаха, след което тя е умряла от кръвозагуба. Това сте казали на полицаите, нали? Това казахте и на мен.
Лени поклаща глава:
— Всъщност, ако се замислите и си спомните, онова, което в действителност ви казах, е че съм го направил.
— С други думи — убили сте съпругата си. Арлийн Крокър.
— Тя не беше моя съпруга.
Уилсън вади бележника от вътрешния джоб на сакото си и се консултира със записките си.
— Арлийн Крокър не е ли ваша съпруга?
— Не и днес. Не и през последната година. — Той се замисля. — Може би и повече. Трудно е да се каже със