Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели
Тази книга се посвещава на Института за лечение на рака „Дана-Фарбер“ и на всички, които допринасят за безценната кауза.
Авторите биха искали да благодарят на Кевин Паларди, Мери Елън Мърфи и особено на Ан Хослър Дюпон. Благодарности и за Джим Кингсдейл, чиито разкази за пътуванията му до Патагония ни бяха много полезни.
(обратно)
Пролог
Сватбата
I.
Името ми е Ник Пелисанте. За мен всичко започна в Лонг Айланд със „сватбата на годината“. Беше в разгара на лятото. Наблюдавах как младоженката весело кърши снага начело на дългата редица танцуващи около масите. Конга лайн. Мразя конга лайн. Мразя това африканско подобие на танц.
Трябва все пак да уточня, че наблюдавах сцената през мощния си бинокъл. Неотстъпно следях младоженката, която щедро въртеше закръгления си задник, накичен още по-щедро с дантела, та по едно време дори катурна чаша с червено вино, докато се опитваше да придума шумна групичка свои роднини, лакомо нагъващи задушени миди, да се присъединят към танца. Ухиленият и подпийнал младоженец едва успяваше да се задържи в редицата.
Щастлива двойка, казах си и потръпнах, като се върнах с десет години назад в спомените си. Аз съм щастливец, че мога да ги наблюдавам. Всичко това е част от професията.
Като специален агент и шеф на отдел С-10 към Управлението за борба е организираната престъпност във ФБР се канех да заловя един хитър тип на тази пищна сватба в елегантния Саут Форк клуб в Монтаук, Лонг Айланд. Всеки, достатъчно известен, присъстваше тук, стига да се числи към хитрите типове.
Всеки… с изключение на този, когото всъщност издирвах.
Боса. Големият шеф. Капо ди тути капи. Доминик Кавело. Наричаха го още Електротехника, защото бе започнал е търговия е електротехнически материали за строителството в Ню Джърси. Беше от лошите, дори от най-лошите, от онези, дето окото им не трепва, ако трябва да се лее кръв. А аз бях зареден с един куп заповеди за задържането му — за убийства, изнудвания, далавери с профсъюзите, финансиране на търговията с наркотици.
Неколцина от приятелчетата ми в Бюрото открито ми се присмиваха, защото според тях Кавело отдавна бил заминал за Сицилия. Но се разнасяше и друг слух — че се оттеглил в Доминиканската република, където имал крайбрежен курорт. Други пък се кълняха, че се укрил в Коста Рика. Или в Обединените арабски емирства. Или даже в Москва.
Аз обаче не можех да се отърся от предчувствието, че сега е тук, сред тази шумна тълпа на красивата задна тераса на Саут Форк клуб. Егото му беше прекалено голямо. От три години го следях и предполагах, че той го знае. Но нищо на този свят, дори и федералните власти, не е в състояние да принуди Доминик Кавело да пропусне сватбата на любимата си племенница.
— Каноли
1 Едно, тук Каноли Две — глухо отекна един глас в ухото ми.
Беше специален агент Мани Олива, когото оставих на пост надолу по дюните заедно с Ед Синклер. Мани израсна в Нюарк и взе диплома по право от колежа „Ратджърс“. Причислиха го към нашия отдел С-10 веднага щом завърши обучението си в полицейската академия в Куонтико.
— Нещо на хоризонта, Ник? При нас няма нищо, освен пясък и чайки.
— А пък тук има всичко — отвърнах. — Има лазаня с наденички, цели камари миди и сирене пармиджано.
— Престани! Потекоха ми лигите, Усмивка.
Ники Усмивката. Така ме наричаха момчетата от отдела, с които бях по-близък. Може би защото имах предразполагаща усмивка. Или защото бях израснал сред онези умници от Бей Ридж, пък и името ми завършваше на гласна. Освен това знаех много за мафията — много повече от всеки друг в Бюрото. Често се обиждах от цялата мръсотия, която бяха лепнали на всички американци с италиански произход. А сред тях имах толкова добри приятели, които никога не са нарушавали законите на тази страна. В това число и самият аз, разбира се.
Къде, по дяволите, си, коварен кучи сине? Тук си, нали, Кавело?
Отново обходих с бинокъла дългата редица, кършеща се в ритъма на танца.
Процесията сега се виеше като змия по цялата дължина на терасата, като задмина неколцина здраво подпийнали сватбари със смокинги и оранжеви ризи, край които пърхаха жените им с пъстроцветните си рокли. Младоженката кривна към масата на няколко старчоци, които отпиваха от еспресото, докато си разправяха истории от тяхното си време. Едно или две лица ми се сториха познати.
И тогава булката направи грешка.
Насочи се право към един от старците, наведе се над него и го целуна по бузата. Оплешивяващ мъж в инвалидна количка, с ръце, скръстени в скута. Изглеждаше крехък, сякаш се възстановява от тежка болест, инфаркт може би. Носеше черни очила с дебели рамки, нямаше никакви вежди, също като чичо Джуниър от сериала Семейство Сопрано.
Изправих се и фокусирах бинокъла върху него. Ясно видях как тя го улови за ръцете и се опита да го
