Л. Дж. Смит
Преследвачът
Дневниците на Стефан #4
Пролог
Август, 1888 година
Колко много може да се промени за една година.
Това е една от онези фрази, която улових веднъж в разговор, фраза, която се търкаля в съзнанието ми като камък по пътя, като спомен от предишния ми живот. Някога една година беше важен, значим период от време. Беше пълна с възможности: да срещнеш любовта на живота си, да имаш деца, да умреш. Беше крайъгълен камък по пътя на живота — път, по който аз вече не крачех.
Една година означаваше нещо. Преди двайсет години, когато целият ми свят се преобърна с краката нагоре, беше нещо съвсем различно.
Преди една година пристигнах в Англия — земя, толкова дълбоко потопена в история, че перспективата за вечността не ми се струваше така невероятна. И въпреки че обстановката около мен се променяше, аз си оставах същият. Все още изглеждах както в деня, когато се превърнах във вампир, и същите мисли — за Катрин, за Деймън, за смъртта и разрухата, които изглежда никога, никога не успях да залича — все още измъчваха сънищата ми. Времето неотменно препускаше напред, но аз си оставах същият както преди — един демон, копнеещ за изкупление.
Ако бях човек, сега вече щях да съм навлязъл в спокойните и уютни години на средната възраст. Щях да имам съпруга, деца, дори син, когото щях да подготвям да поеме семейния бизнес.
Преди убийството да се превърне в семейния бизнес на потомците на рода Салваторе.
Прекарах последните двайсет години в опити да поправя това наследство, надявайки се някак си, че безкрайната поредица от добри дела би могла да възмезди грешките, които съм направил, кръвта, която съм пролял.
И в известно отношение се получи; Англия се оказа добра страна за мен. Сега аз съм почтена личност — или поне дотолкова почтена, доколкото би могъл да бъде някой, чието минало е толкова отвратително и злочесто като моето.
Вече не се чувствам виновен, задето изсмуквам кръвта на горските създания. В крайна сметка аз съм вампир. Но не съм чудовище. Вече не.
При все това времето не ме докосва както човешките същества, нито пък всяка нова година се превръща в притаено очакване за онези, които са живи. Всичко, на което мога да се надявам, е, че всяка година ще ме отвежда все по-далеч и по-далеч от разрухата на младостта ми, без да добавя свежа болка към съвестта ми. Ако мога да постигна това, това би била моята промяна — и моето спасение.
(обратно)
1
Слънчевият лъч чертаеше причудливи шарки по грубо издяланите греди в просторната кухня на Абът Манър, където работех като надзирател. Въздъхнах със задоволство, докато се взирах през дебелите стъкла на прозорците към тучните зелени поля, заобикалящи къщата. Въпреки усърдните грижи на госпожа Дъкуърт, преданата икономка на имението Абът, виждах миниатюрни цветни прашинки да танцуват сред ярките лъчи. Уютната, удобна обстановка ми напомняше за имението Веритас, където цветният прашец от магнолиевите дървета нахлуваше през отворените прозорци и покриваше цялата стая с фин слой прах.
— Би ли ми подал ножа, Стефан? — попита Дейзи, една от младите прислужници, като примигна кокетно с дългите си мигли към мен. Дейзи беше местно момиче, което госпожа Дъкуърт наемаше понякога да помага през деня в кухнята. Нисичко момиче с къдрава кестенява коса и вирнато носле, обсипано с лунички, тя ми напомняше за Амилия Хок, една от приятелките ми от моето детство в Мистик Фолс. Навярно сега Амилия има деца на възрастта на Дейзи, осъзнах аз.
— О, разбира се, скъпа Дейзи — отвърнах с подчертан южняшки акцент, като се поклоних дълбоко пред момичето. Дейзи винаги ме дразнеше колко по американски съм говорел, а аз се забавлявах с безгрижните ни словесни престрелки. Тя бяха невинни и игриви — едно напомняне, че думите невинаги носят скрит подтекст.
Извадих ножа от чекмеджето и й го подадох. Дейзи избра една краставица от голямата дървена купа, остави я върху масата и прехапа съсредоточено устни.
— Оу! — изписка миг по-късно, дръпна рязко пръст от краставицата и ръката й се стрелна към устните й. Извърна се към мен с окървавена ръка.
Усетих как кучешките ми зъби се издължават под венците. Преглътнах и отстъпих, опитвайки се да спра трансформацията, докато още имах възможност.
— Стефан, помогни ми! — извика Дейзи умолително.
Олюлях се назад, когато мирисът на кръв нахлу в ноздрите ми и се просмука в мозъка ми. Представих си сладкия вкус на течността върху езика ми.
Грабнах една кърпа и я тикнах към прислужницата. Стиснах здраво очи, но така металният мирис на кръвта стана още по-силен.
— Ето! — избъбрих грубо и наслуки залюлях кърпата към нея. Но тя не я пое и аз отворих едното си око, сетне другото. Дейзи стоеше там с протегнати ръце, ала нещо в нея бе различно. Примигнах отново. Не ми се привиждаше. Провисналата й кафеникава коса се бе превърнала в блестящ водопад от огненочервени къдрици, белите й кръгли бузи