Читаем онлайн «Кланът на пещерната мечка» 3 cтраница

преплетените калинови храсти изглеждаха непроходими. Погледна в другата посока, към гората от високи борове през мокрите си от сълзи очи, които замъгляваха зрението и.

През преплетените клони на гъстите, вечно зелени дървета, струпали се край потока, слънцето се процеждаше на тънки струи. Сенчестата гора бе лишена от шубраци, по много от дърветата вече не стояха прави — няколко бяха повалени на земята, а други се опираха под необичайни ъгли, подкрепяни от все още здраво вкоренените си съседи. Отвъд безпорядъка от дървета северната гора бе мрачна и не по-привлекателна от шубраците нагоре но течението. Не знаеше накъде да поеме и нерешително поглеждаше първо в едната посока, после в другата.

Едно потреперване под краката и, докато се взираше надолу по течението, я накара да предприеме нещо. Хвърляйки последен, пълен с копнеж поглед към опустелия пейзаж, с детинска надежда да види навеса пак на мястото му, тя се втурна в гората.

Пришпорвано от откъслечния тътен на притихващата земна твърд, детето следваше течащата вода, като се спираше само да пийне в желанието си да отиде колкото се може по-далеч. Боровете, неиздържали на труса, лежаха проснати на земята и тя заобикаляше кратерите оставени от кръглата плетеница плитки корени — влажна пръст и камъни все още бяха полепнали по изтръгнатите коренища.

Привечер срещаше все по-малко свидетелства за катастрофата, по-малко изкоренени дървета и изкъртени камъни, а и водата стана по-бистра. Спря, когато вече не можеше да вижда пътя си и се отпусна изтощена на горската настилка. Докато се движеше, усилието я затопляше, но сега потреперваше от мразовития нощен въздух, заровена в дебелия килим от паднали иглички, свита на стегната топчица, покрила се с шепи иглички за завивка.

Но колкото и да бе уморено, сънят не идваше лесно при уплашеното момиченце. Докато бе заета със заобикалянето на препятствията край потока не бе трудно да изтласка страха в периферията на съзнанието си. Но сега той оживя и я завладя. Лежеше без да мърда с широко отворени очи и гледаше как мракът се сгъстява и я обгръща. Боеше се да шавне, едва ли не да диша.

Никога не бе оставала нощем сама и винаги гореше огън, който държеше черната неизвестност на разстояние. В крайна сметка не можа повече да се сдържи. С конвулсивно хлипане изплака мъката си, Хълцане и плач разтърсиха мъничкото телце, а после с облекчение се отдаде на съня. Едно дребно нощно животно я подуши с кротко любопитство, но тя дори и не го усети.

Събуди се с писък!

Планетата все още бе неспокойна и далечен тътен дошъл от недрата и напомни за ужаса в смразяващия кошмар. Скочи, понечи да хукне, но широко отворените и очи не виждаха повече, отколкото зад спуснатите клепачи. Отначало не можа да се сети къде се намира. Сърцето и биеше до спукване. Защо не вижда? Къде са любящите ръце, които винаги бяха утеха за нея, когато се събудеше нощем? Бавно съзнателната представа за действителното и положение се прокрадна в съзнанието и и треперейки от страх и студ, тя се сви и се зарови в застланата с борови иглички земя. Първите плахи проблясъци на зората я завариха заспала.

Дневната светлина бавно достигаше вдън гори. Когато детето се събуди, утрото бе превалило, но това не си личеше толкова в дебелата сянка. Предишната вечер, докато денят гаснеше, се бе отдалечила от потока и сега, когато се огледа и не видя нищо друго освен дървета, тя бе на път да изпадне в паника.

Жаждата я накара да чуе звука на бълбукащата вода. Последва шума и изпита облекчение като съзря рекичката отново. Край потока бе също толкова изгубена, колкото и в гората, но фактът, че имаше какво да следва я успокояваше, а и докато се придържаше в близост до потока можеше да утолява жаждата си. Предишния ден тя доста се радваше на течащата вода, но едва ли можеше да очаква от нея да залъже глада и.

Знаеше, че може да се ядат зеленина и корени, но не знаеше кои от тях стават за ядене. Първото листо, което опита, бе горчиво и и залютя. Изплю го и изплакна устата си, за да премахне вкуса, но не се реши да опита друго. Пийна още вода заради временното чувство на ситост и пое надолу по течението. Сега вътрешността на гората я плашеше и тя следваше отблизо течението, където слънцето грееше ярко. Когато се спусна нощта, тя се изкопа местенце в покритата с иглички почва и отново се сви на кравай.

Втората и нощ самичка не бе по-добра от първата. Леден ужас се бе настанил под лъжичката и заедно с глада и. Никога в живота си не бе изпитвала такъв страх, никога не бе оставала тъй гладна, никога не е била толкова самотна. Толкова болезнено преживяваше загубата, че започна да заличава спомена за земетресението и живота си преди това, а мислите за бъдещето я довеждаха до ръба на паниката и тя се бореше да прогони и тези страхове от ума си. Не искаше да мисли за това какво може да и се случи, нито за това кой ще се грижи за нея.

Живееше минута за минута, преодолявайки следващото препятствие, прекосявайки следващия приток,