Читаем онлайн «Кланът на пещерната мечка» 7 cтраница

торбички, за да побере нещата. Една от торбите особено биеше на очи. Беше направена от кожа на видра и това бе очевидно, защото кожата бе изсушена, без да се наруши целостта на водонепроницаемата козина, крачетата, опашката и главата.

Вместо да се разпаря кожата на корема на животинчето, беше прерязано само гърлото, откъдето да се измъкнат вътрешностите, месото и костите и се получаваше чанта като кесия. Главата, прикачена с ивица кожа отзад, представляваше капак, а боядисаният в червено шнур от сухожилия бе прекаран през дупките, пробити около отвора на гърлото, здраво пристегнат и завързан за ремъка на кръста и.

Когато жената, отначало видя съществото, което мъжете бяха отминали, бе озадачена от това, което и приличаше на животинче без козина. Но когато приближи, ахна и отстъпи крачка назад, сграбчвайки кожената торбичка, увиснала около врата и в несъзнателен жест да се предпази от неведомите духове. Опипа дребничкото съдържание на амулета си през кожата, търсеща закрила и се наведе да види по-добре, колебаеща се дали да пристъпи напред, но не съвсем убедена, че това, което си мислеше, че вижда, е истина.

Очите и не бяха я подвели. Не животно бе привлякло ненаситните птици. Дете, измършавяло дете със странен вид!

Жената се огледа, като се чудеше какви ли други страхотни загадки може да се окажат в близост и започна да обикаля припадналото дете, но дочу стон. Спря да обикаля и, забравяйки за страховете си, коленичи до детето и внимателно го разтърси. Още щом като зърна загноясалите белези от нокти и подутия крак, когато момиченцето се отърколи, знахарката посегна да развърже шнура, стегнал торбичката от видрова кожа.

Мъжът начело се озърна назад и видя жената, коленичила до детето. Върна се при тях.

— Иза! Хайде! — изкомандва той. — Пред нас има следи и мирис на пещерен лъв.

— Това е дете, Брун. Ранено, но още живо — отвърна тя.

Брун погледна измършавялото момиче с високо чело, малък нос и необичайно плоско лице.

— Не е от Клана — рязко махна с ръка водачът и се извърна да продължи пътя си.

— Брун, тя е дете. Ранена е. Ще умре, ако я оставим тук — очите на Иза го умоляваха, докато правеше заклинания с ръце.

Водачът на малкия Клан сведе поглед към молещата го жена. Той бе много по-едър от нея, над метър и петдесет висок, целия в мускули и много силен с огромен гръден кош и дебели, криви крака. Физиономията му бе подобна, но по-ярко изразена — по-дебели надочни хребети и по-голям нос. Краката, коремът, гърдите и горната част на гърба бяха обрасли с груби, кафяви косми, на които съвсем малко не достигаше да минат за козина. Рунтава брада скриваше издадената му напред челюст без брадичка. И наметката му бе почти същата, само че не толкова дълга, подкъсена и завързана по другояче с по-малко гънки и дипли за носене на разни неща.

Не носеше никакъв товар, само връхната си кожена завивка, окачена на гърба му с помощта на широка кожена лента, завита около полегатото му чело и оръжията му. На дясното му бедро имаше белег, почернен като татуировка, грубо оформен като V, върховете на което се разширяват навън — белег на тотема му, бизона. Не му беше необходим нито белег, нито орнамент за удостоверяване на водачеството му. Поведението му и уважението на останалите не оставяха никакво съмнение относно положението му.

Свали сопата си — дълъг преден крак от кон — от рамото си на земята, подлагайки бедро под ръкохватката и Иза разбра, че сериозно обмисля молбата и. Изчака кротко като прикриваше вълнението си, за да му даде време да помисли. Той свали и тежкото си дървено копие, подпря пръта на рамо със заострения, закален с огън връх нагоре и нагласи ласото, което висеше на врата му заедно с талисмана му, така че трите каменни топчета да са равни. После измъкна ивица мека еленова кожа, изтънена по краищата и с дънце по средата, предназначена за замятане на камъни, от ремъка на кръста си и замислено прекара меката кожа през дланта си.

Брун не обичаше да взема прибързани решения по необичайни въпроси, които можеха да засегнат Клана му, особено сега, когато бяха останали без покрив над главата си и той не се поддаде на желанието си да откаже веднага. „Трябваше да се сетя, че Иза ще иска да и помогне“, мислеше си той, „особено след като знам, че понякога прилага целебната си магия дори на животни, особено млади. Ще се разстрои, ако не и позволя да помогне на това дете. От Клана или от Другите, няма никакво значение, за нея то е едно ранено дете. Е, може би тъкмо затова е добра знахарка.“

„Знахарка или не, тя е само жена. Какво значение има дали ще е разстроена? Иза не е толкова глупава, че да го показва, пък и без ранения странник си имаме достатъчно проблеми. Но тотемът и ще научи, всички духове ще научат. Дали това, че е разстроена ще ги ядоса още повече? Ако намерим пещера… не, когато намерим нова пещера, Иза ще трябва да приготви напитката си за освещаването и. Ами ако сбърка питието в това състояние? Сърдитите духове всичко могат да объркат, а и без