Читаем онлайн «Долината на конете» 3 cтраница

своите, намери си стопанин.

* * *

Тогава не бе напуснала, не бе могла да напусне. Сега нямаше избор. Трябваше да открие Другите, освен тях не оставаше никой. Никога нямаше да може да се върне обратно, никога нямаше да види сина си отново.

По лицето на Айла потекоха сълзи. По-рано не беше плакала. Когато потегли, животът и беше в опасност и скръбта беше разкош, който не можеше да си позволи. Но щом веднъж бариерата бе преодоляна, спиране нямаше.

— Дърк… бебчето ми, — хлипаше, заровила лице в дланите си. — Защо Брод те отне от мен?

Тя плака за сина си и за Клана, който бе оставила зад себе си, плака за Иза — единствената майка, която помнеше, плака за своята самота и страха от непознатия свят, дето я очакваше. Но не и за Креб, който я бе обичал като своя, все още не. Тази злочестина бе твърде скорошна, не беше готова да се вгледа в нея.

Когато сълзите изминаха пътя си, Айла откри, че се взира в разбиващия се ниско под нея прибой. Наблюдаваше как връхлитащите талази избликват нагоре в струи пяна и се увиват около назъбените скали.

Ще бъде толкова лесно, помисли.

Не! Тя поклати глава и се изправи. Казах му, че може да вземе сина ми, може да ме накара да замина, може да ме прокълне със смърт, но не може да ме накара да умра!

Вкуси соленото и по лицето и плъзна кисела усмивка. Сълзите и винаги разстройваха Иза и Креб. Очите на хората в Клана не пускаха вода, освен, ако не бяха болни, дори очите на Дърк. У него имаше много от нея, той дори можеше да издава звуци по нейния начин, ала големите кафяви очи на Дърк бяха Клан.

Айла бързо се спусна долу. Докато наместваше кошницата на гърба си, се чудеше дали очите и са наистина слаби или очите на всички Други пускаха вода. После в ума и отекна друга мисъл: Намери своите, намери си стопанин.

* * *

Младата жена пътуваше по брега на запад, като пресичаше много рекички и потоци, които бяха намерили пътя си към вътрешното море, докато не стигна една доста широка река. Тя пое на север, като вървеше покрай препускащата вода навътре в сушата и се оглеждаше за място, където да пресече. Мина покрай крайбрежната ивица от борове и лиственици, които се гордееха с някой-друг гигант, извисен над закърнелите си братовчеди. Когато стигна до континенталните степи, към малобройните иглолистни, обрамчващи реката, се присъединиха горички от върби, брези и трепетлики.

Тя следваше всяка извивка и завой на криволичещото русло, като с всеки отминал ден ставаше все по-неспокойна. Реката я връщаше на изток, тъй като идваше от североизток. Тя не искаше да върви на изток. Някои Кланове ловуваха в източната част от голямата земя. Беше си правила сметка в дългото си пътуване към севера да върви на запад. Не искаше да рискува да срещне някой, който е Клан — не и със смъртното проклятие над себе си! Трябваше да намери начин да пресече реката.

Щом реката се разля и раздели на два ръкава около един малък, застлан с дребен чакъл остров, където шубраците се притискаха към скалистия бряг, реши да рискува и да пресече. Няколко големи камъка в ръкава от другата страна на острова я накараха да мисли, че може би е достатъчно плитко, за да преброди. Беше добър плувец, ала не искаше да мокри дрехите и кошницата. Щеше да и отнеме много време да ги суши, а нощите все още бяха студени.

Разходи се напред-назад край брега, като наблюдаваше бързата вода. Когато реши кое е най-плиткото място, се съблече, накамари всичко в кошницата и като я държеше високо, влезе във водата. Скалите под краката и бяха хлъзгави, а течението заплашваше да я извади от равновесие. В средата на първия ръкав водата стигна до кръста и, но тя се добра до острова без произшествия. Вторият ръкав беше по-широк. Не беше сигурно дали има брод, ала бе почти на половината път и не искаше да се откаже.

Беше доста подминала средата, когато реката стана по-дълбока и водата стигна до врата и. Трябваше да тръгне на пръсти, държейки кошницата над главата си. Внезапно дъното изчезна. Главата и пропадна надолу и тя неволно преглътна. В следващия миг плаваше изправена във водата, а кошницата се крепеше на върха на главата и. Прикрепяше я с една ръка, а с другата се опитваше да напредне към отсрещния бряг. Течението я повлече, но само за малко. Под краката си усети камъни и след няколко минути излезе на брега.

* * *

Айла загърби реката и пак тръгна из степта. Слънчевите дни станаха повече от дъждовните и затоплящият се сезон най-накрая се разбърза и я изпревари по пътя на север. Пъпките на дърветата и храстите се развиха в листа, а иглолистните протегнаха меки, светлозелени игли от краищата на клонките и гранките си. Тя пътьом ги късаше, за да дъвче и се наслаждаваше на леко острия боров вкус.

Започна да пътува по цял ден, докато не откри поток или може би рекичка, където си устрои лагер. Пролетните дъждове и топенето на снеговете от по-далечния север бяха препълнили реките и изпълваха клисурите и старите корита, които по-късно щяха да се превърнат в сухи дерета